Постинг
06.05.2013 12:14 -
Добродетели (реферат)
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Други
Прочетен: 22462 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 09.05.2013 23:02
Прочетен: 22462 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 09.05.2013 23:02
Понятието „добродетел” е основно и конструктивно определение, в което са отразени общите позитивни характеристики на моралното съзнание и действие. Добродетелта е морален аспект на общия проект на човека и очертава пътя на постигането на висока нравственост и хуманни отношения между хората. Тя е синтез на нравствени качества, норма и критерий на човешко поведение и идеал на жизнена позиция.
Понятието за добродетел според Платон и Аристотел Когато става дума за етически понятия, не може да не се обърне поглед към Античността и към едно основополагащо със своите творби име- това на Аристотел. Сред произведенията му, третиращи практическите науки, са етическите му трактати- „Никомахова етика”, „Голяма етика” и „Евдемова етика”. В тях той установява и дефинира основните типове на нравствеността и определя етиката като наука, занимаваща се с нейните проблеми. За него тя е наука за добродетелта като област, до която трябва да се отнасят човешкото поведение и действие. Цел на всяка постъпка е върховното благо- евдемония, щастието, осъществявано посредством действие. В своята „Никомахова етика” философът разделя добродетелите. Едните са етически (волеви, дело нахарактера или морални) и към тях спадат щедростта, мъжеството, волята, благоразумието, а другите- дианоетически (на ума, или интелектуални) и сред тях са мъдростта, съобразителността. Първите възникват посредством навика, а вторите се натрупват, благодарение на обучението. Етическа добродетел е това постоянно свойство на волята, благодарение на което практическият разум господства над желанията. Дианоетическите са висши, защото в тях разумът се разкрива като чисто действие на формата. Те доставят благородно удоволствие, като чрез тях човек получава възможност за участие в Божественото блаженство. Етимологично, „етически” произхожда от ethos- понятието за нрав, навик, обичай, което обяснява и пътя за постигането на този вид добродетели. Това е неразумната страна на човешката природа, способна да следва разумната. Етическите добродетели са афектите и други подобни състояния, свързани с волята, характера и нравите на индивида. Те се отнасят до практическата дейност на човека и затова се наричат още- практически. Към тях спадат и гражданските добродетели. За върховна добродетел сред етическите Аристотел приема справедливостта. Нейното осъществяване като общо благо за гражданите е висша цел на държавата, упражняваща нравствената си воля и закон. Тя е добродетелта на възнаграждаването на заслугата в една вече създадена общност. Справедливостта може да се реализира само по отношение на друг човек и затова философът определя човека като „зоон политикон”- политическо животно. Тя е равенство, но само за равните, а за неравните е неравенство. В шеста книга на своята етика той говори за „phronesis”- практически разум, нравствено познание, предпазливост. Това е интелектуалната добродетел или способността на човек да проведе съждение, да познае правилното решение. От тук и разбирането му, че добродетел притежава само този, който успее да я прояви. За най-съвършена дианоетическа добродетел Аристотел признава съзерцанието или действието на ума- теоретическата дейност, като отхвърля сетивните наслаждения като проява на животинската природа на човека. Добродетелите са предразположения да се действа по определен начин, но и да се чувства по определен начин. Моралното възпитание е вид възпитание на чувствата. Затова и учението му се превръща в учение за златната среда- според него, добродетелта е средата между две крайности, всяка от които е порок. Смелостта например е между страхливостта и предизвикателството, щедростта- между прахосничеството и скъперничеството, скромността- между срамежливостта и безсрамието. Би могло да се обобщи, че той разглежда практическите добродетели като средство за постигане на щастието- евдемония, а интелектуалните представляват цели. Евдемонизмът разглежда доброто като благосъстояние или състояние, в което човек е в превъзходни отношения със самия себе си и с божеството. В ценностната скала на Аристотел специално място заема великодушието. За него той казва: „Но великодушният, след като е достоен да бъде най-велик, ще бъде може би и най-добродетелен: наистина, за по-голямото винаги е достоен по-добродетелният, а за най-великото- най-добродетелният. Следователно, истински великодушният трябва да бъде добродетелен и величието във всяка добродетел може да се смята за признак на великодушие. /…/” И така великодушието е наречено „украшение на добродетелите” понеже им придава величие и не може да съществува без тях. Него, както и останалите добродетели, може да придобие само заможен и високопоставен човек. За робите и варварите, понеже са лишени от политически отношения, те са недостъпни. Другият колос на античната мисъл, учителят на Аристотел- Платон, също обвързва добродетелите с политическата практика на идеалната държава. Неговата представа за добродетелния човек е неотделима от тази на добрия гражданин. Според схващанията му, проявата на всяка специфична функция на душата е особена добродетел. Телесните желания трябва да приемат ограниченията на разума и добродетелта, която възниква, е благоразумие. Тази, която отговаря на предизвикателствата на опасността, се определя като храброст, смелост. Разумът, дисциплиниран да различава едно знание от друго, както и това какво е справедливостта сама по себе си или красотата сама по себе си и най-вече коя е идеята за Благото, проявява добродетелта мъдрост. Тази, която обаче придава на всеки дял на душата точно неговата особена функция и никоя друга, тази, без която останалите не могат да се проявят, е справедливостта. Платон е убеден, че както в държавата, така и в човека една добродетел не може да конфликтува с друга. Няма конкурентни блага. Пак според него, добродетелите са не само съвместими една с друга, но и наличието на едната изисква наличието на всички останали. Съществува космичен порядък, който определя мястото на всяка добродетел в общата хармонична схема на човешкия живот. Между философия и религия Личността, която става приемствена за идеите на Аристотел, но се опитва да направи крачка напред, е Тома Аквински- теолог ипредставител на средновековната философска мисъл. За него етиката е един ориентир за човешкото съществуване, който да насочи човека към неговата главна цел, която за Аристотел е щастието. Тома от Аквино отива отвъд това и твърди, че върховното добро е това, което в действителност твори, както и доведената до максимално извисяване човешка природа. Единственото възможно действие за достигане на блаженство е интелектуалното, защото разумът е характерната особеност на човека. Друга негова отличителна черта е свободата на избор и Тома Аквински основава своята етика именно на нея. Тя не противоречи на Божието Провидение, което отчита всяко човешко решение, взето на базата на свободния избор. Човешката свобода и божественото действие се стремят към една и съща цел и имат една и съща причина- Бог. Относно морала Тома Аквински твърди, че човекът има естествено предразположение и склонност към добро и към познаване на това добро. Но все пак се нуждае от средства, за да преценява поведението и решенията си. Това са: съзнанието като способност за практическо разсъждение и за прилагане на универсални етични принципи в конкретни ситуации; предпазливостта- практично качество, което позволява правилната преценка във всеки конкретен случай; волята- средството, чрез което се взема решение дали да се направи някакво добро; добродетелността- или действие, продиктувано от присъщата природа и от разума. Тома Аквински се връща към четирите основни добродетели на Аристотел (справедливост, постоянство, предпазливост и сила или във вариант: справедливост, умереност във всичко, благоразумие и храброст), но въвежда и трите теологични добродетели на християнството, необходими за постигането на вечно блаженство, а именно- вяра, надежда и любов. Любопитното в случая е, че майка на трите дъщери- Вяра, Надежда и Любов, е София. При едно по-свободно тълкувание може да се заключи, че едната от четирите антични добродетели- мъдростта (благоразумието), създава трите основополагащи за християнството добродетели. Такова е всъщност твърдението на св. Ефрем Сирин, който говори за разсъдителност, чрез която трябва да се упражняваме в останалите добродетели и която той определя за „царица на добродетелите” и „добродетел на добродетелите”. Самият Блажени Августин, изхождайки от св. Троица, пише за три душевни сили на човека- memoria- съзнание, intelectus- разум, amor- любов. Християнството за добродетелите Център и вместилище на човешката добродетел според християнството е сърцето. Старобългарската дума за сърце е „срьдьцъ” или среда. (бел.- Колко много значението на думата напомня разбирането на Аристотел за добродетелта и неговото учение за златната среда.) Негови постулати са милостта, състраданието, любовта. Спазването на заложените в християнството нравствени правила очертават линиите на една християнска добродетел, отличаваща се от естествената- философска- добродетел. Християнската добродетел не е просто проявление на естествените чувства на състрадание и милосърдие, присъщи на нашата природа. Тя е извършване на добри дела заради Бог, в името на Бог. Кръщението в Христовото учение дава силата на Божията благодат, постоянство и твърдост в добродетелността. При естествената добродетел проявата на доброто е мимолетно, случайно и бързопреходно. Християнският начин на живот лежи в добрите разположения и добрите навици на човешката душа. Смирението например, не е определено дело, а разположение в сърцето, което се проявява в дела. Макарий Велики твърди, че добродетелите са свързани помежду си в духовна верига и зависят една от друга: молитва- любов- радост- кротост- смирение- служение- надежда- вяра- послушание- простота. В традициите на православния Изток се говори за „Стълба към Небесния Рай”. Старобългарската дума е „лествица”, а автор на книгата с това име- „Лествица”, е св. Йоан Синайски, наричан още Лествичник. Той създава своята духовна творба в полза на монасите от манастира Синай , в който пребивава в периода VІ-VІІв., но тя е ръководство за нравственост за всички християни. В нея се съдържа описание на духовния живот на християнския подвижник, представен под формата на 30 духовни стъпала. Това разпределение се основава на известните думи на св. ап. Павел за степените на духовно израстване за „достигане на пълната възраст на Христовото съвършенство”. Духовният живот е представен като стъпаловидно изкачване към Бога до достигане на духовно-нравственото съвършенство в любовта. При това възкачване човек се освобождава от определена своя страст или душевен недъг и придобива на негово място съответната добродетел. Така човешката душа постепенно се уподобява на Бога. Този процес се извършва възходящо и ние само започваме духовния подвиг, а Сам „Бог е художникът на добродетелните души”, според св. Йоан Лествичник. От нас се изисква да положим усилие, усърдие и постоянство в духовната борба със страстите, да се придържаме към постоянен молитвен подвиг. Покайните сълзи са белезите на успешното подвижничество и плод на очистване от страстите. Твърдата основа на добродетелите на тази стълба са: християнската вяра, смиреномъдрието, упованието на Бога и любовта към ближния. Ако загуби своето смирение, покаяние и трезвост на ума, ако не се уповава на Божията благодат, християнинът може да изпадне от стълбата, независимо на кое стъпало се намира. (бел.- Този извор на духовност за християнството, това учение за нравствения живот, е достижение на исихазма, свързан с духовното уединение, покайното самопознание и очистване на сърцето чрез общение с Бога и съзерцание на Неговата благодатна светлина.) В християнството добродетелите се разглеждат в противовес на седемте смъртни грехове, което може да се онагледи по следния начин:
Както се вижда от таблицата, на всяка от страстите съответства и определен цвят, който допълнително описва характера й. За християнството те са „смъртни”, защото са пагубни за човешката душа. Подобно на античната традиция, всяка прекомерност и всяка извънмерност в човешките действия, се представят като нарушаване на хармонията на света и отклоняване от пътя към Бога. Душата на човека се разбира като арена на борба на силите на Доброто и Злото, оглавявани от съответните Ангели и Демони и често представяни като птици: бели гълъби и черни гарвани, които наклоняват везните в едната или другата посока при съденето на душата. Ако се върнем много назад, ще установим, че т.нар. Демони са също Ангели. Луцифер, например, имал чин Херувим, но се противопоставя на Божията Воля и се обявява за равнопоставен на него. Отклонява се от Неговия път, увлича със себе си част от другите ангели и придобиват статута на паднали ангели, превръщайки се в творци на злото. От тук и разбирането, че злото не съществува само по себе си, а е отклонение или изкривяване на сътворения от Бога свят. Злото е отсъствие на добро. То е безпричинно. Смята се, че ако грехът бъде обяснен, това ще означава и неговото оправдаване. Луцифер, превърнал се в Сатана, е причината за него, въпреки че не е бил лишен от нищо, което да стане повод за противопоставянето му на Бога. В това се крие тайната на греха и беззаконието. Вероятно, човекът е сътворен именно като същество, което връща баланса между тези сили чрез свободата на избор, която му е предоставена. Така той може да влияе на хармонията в йерархията на света. Разбирането за подредбата му има връзка с темата за добродетелите, които се считат за част от ангелското войнство на небесната йерархия. Структурирането ѝ датира от древни времена и мненията за нея са се променяли многократно и нееднакво за различните религии и епохи. Затова няма да се спирам на това. Според вариант на йерархията на средновековните теолози, Добродетелите са вторият чин (другаде- трети) на Втората сфера, наред с Господствата и Силите. Това е знак, че те са сред онези творения, които и управляват, и направляват света, независимо дали това става пряко или косвено. Основната роля на добродетелите е да ни изпълват с духовна енергия. Затова и понякога ги наричат „чудотворни ангели”. Те даряват човек с благородство и доблест. Добродетелите населяват душите на онези, които искат да надминат способностите си, да постигнат повече от предела си. Наричат ги духове на движението, работата и насочването на благотворни енергии към света. В някои религии като исляма например, биват отъждествявани с природните стихии. Затова носят и името „ангели на природата”. Така или иначе, стоят по-високо от Ангелите и Архангелите, които са част от Трети чин (Низша йерархия) и пряко участват в живота на човека. Поради това, те също са изложени на грях. Традицията на кръщаването всъщност представлява свързване на бъдещия християнин с добротворческа сила, наречена ангел хранител, който стои до дясното му рамо и го направлява при вземането на решения. Изразено по друг начин, това е съвестта на човека, водеща го по пътя на доброто. Чудесно обобщение на всичко, което може да доведе човека до погибел, но и да го спаси, представлява описанието на пътуването на душата след смъртта в един апокрифен текст, наречен „Митарствата на блажена Теодора”. Помествам го тук, поради очевидната му близост с християнската доктрина, която става явна от редовете по-долу. Т.нар. митарства са двадесет и в тях се побират: грехове на празнословието; на лъжата; на осъждането и клеветата; на чревоугодието; на леността; на кражбата; на сребролюбието и скъперничеството; на лихварството; на неправдата; на завистта; на гордостта; на гнева и яростта; на злоба против ближния; на убийството; на чародейство, магьосничество, баене, заклинания и призоваване на демони; на блуд; на прелюбодеянието; на содомията; на ересите; на немилосърдието и коравосърдечието. В различните религии техният брой варира, но при всички те са средството, чрез което се обяснява отвъдният живот като продължение на земните ни дела, както и необходимостта от праведен живот приживе. Както се вижда, те са сбор от забраните на Десетте Божи заповеди и седемте смъртни грехове. Преживяното от Теодора е именно спасението на душата й, благодарение на превеса на добрите над лошите й земни дела. Тя зърва преизподнята и разбира, че молитвата, покаянието, грижата за ближния, смирението са сред онези духовни подвизи, които са препоръката на душата пред съществата на ада и я въздигат над него в божествения свят. Това е едно дуалистично разбиране, което съзираме и в „Божествена комедия” на Данте Алигиери, но християнската религия в известна степен интегрира подобно съдържание в доктрината си, стъпва на него и доразвива идеята за смисъла от праведен и чист живот, като поставя акцент върху покаянието и молитвата като средства за получаване на опрощение. Основополагащ текст за християнството са Десетте Божи заповеди, записаните от Моисей скрижали, отразени в Стария Завет. Те представляват нравствен кодекс- Завет, който, от една страна договаря отношенията между човека и Бога, а от друга- тези между хората. В тях се казва, че трябва да почитаме своя Бог, като признаваме единственото Му съществуване, като не си създаваме погрешна представа за Него, не изговаряме напразно името Му и почитаме съботния ден (неделя) като отреден за общение с Него. Втората половина на кодекса се отнася до човешките взаимоотношения- почит към родителите; да не убиваме; да не прелюбодействаме; да не крадем; да не лъжем против ближния и да не пожелаваме нищо, което е негово. Така регламентираните забрани, които се приемат като закон, целят да съхранят човешката нравственост, да опазят душата на човека от грехопадение и зло. В Новозаветната традиция законът се трансформира във вяра. Не просто сляпо спазване, а осъзнатото прилагане на нравствените и божествени повели. Акцентът е поставен върху обичта и грижата за ближния като спасителни за човешката душа добродетели. Изключително важен текст представлява проповедта на Иисус Христос на планината (Ев. Мат., гл.5-7). Той се очертава като синтез на идеите на неговото учение и като напътствие за водене на чист християнски живот. Проповедта започва с т.нар. „Блаженства”. Те са препоръка към човеците да добият качества като кротост, жажда за правда, милост, чисто сърце, миротворчество, които могат да им помогнат да спасят душите си. Той изтъква необходимостта да бъдат праведни, без показност в добрите си дела и молитва- правейки благодеяние, не е нужно то да става публично достояние. Обичта към ближния и към врага, помирението с противника и разбирателството между хората, не осъждането на чуждите дела, а сметка за нашите собствени грешки, са сред най-важните добродетели. С проявяването на щедрост към ближния и грижа за неговите потребности човекът се реализира като нравствено същество и се издига над своята първична природа. Такъв е смисълът и на смирението пред злото, а не противопоставянето на него. За висше благо Христос признава и проповядва знанието и грижата за душата, а не земните придобивки, които нямат никаква нравствена стойност. Небесните богатства са тези, които препълват сърцето, а не материалното, което не можем да отнесем със себе си. За християнствотовисша добродетел или добродетел на добродетелите представлява Любовта. Неин източник и вместилище е сърцето. Тя е главното основание за хуманно поведение и от нея произтичат всички останали добродетели. На нея ап. Павел посвещава част от своето „Първо послание до коринтяни” (13:4), в която казва: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее.”, защото: „ (…) остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.” (13:13). Неговите думи са обобщение на християнското мислене и разбиране. Те са химн за любовта, който я издига над всяко знание, над всяка дарба и материална придобивка и я представя като начало и венец на човешките усилия за почтен и съвършен живот. Като цяло, свещените текстове на християнството и всичко, изречено от неговите апостоли и последователи, предават в завършен вид кристализирали нравствени ценности, на които човечеството може да се опре в своите душевни и духовни търсения. Те представляват своего рода пътеводител по стълбата на доброто и нравствен ориентир за всеки, който желае да изгради себе си като човек. Заключение
„Добродетелта започва с разбирането на това, което сме” Дж. Кришнамурти В края на този реферат си позволявам да се позова на думите на един източен мислител- Джиду Кришнамурти, като на човек, който не е обвързан с религиозна доктрина, култ или последование и поради причината, че думите му са съзвучни и с алтруистичния философски възглед за състрадание и всеопрощение, и с Новозаветните повели за любов към ближния, и с Аристотеловата цел, наречена благо или щастие. Етичната проблематика, разглеждана в беседите му, засяга най-важната тема- духовното усъвършенстване на човека. За него, причинител на злото е самият индивид, понеже светът е проекция на самите нас. По тази причина преобразяването му започва от човека. Необходима е революция на ценностите, която тръгва от самопознанието. Необходим е буден ум, за да пожелае човек да промени себе си, както и изключителна честност пред себе си, за да признае своите страсти- алчност, завист, злоба… Разбирането на това, което сме, е началото на добродетелта. Но не култивираната- тази, която проявяваме, за да ни уважават, а тази, която ни носи разбиране, защото само тя е способна да ни направи свободни. Естествено, свободата не е да правиш, каквото си искаш, а да разбереш смисъла на зависимостта. Тя е отвъд съпротивата и конфликта. Свободата и любовта вървят заедно. Не може човек да бъде свободен, без да обича. В истинската любов няма страх, няма притежание, няма сантименталност. Тя е извън завистта, алчността и притежанието и съществува, независимо дали има или няма обект, към когото да бъде насочена. Не бива да бягаме от себе си и от собствения си образ чрез външния морал, заради страха или отъждествяването с някаква идея или ценности. Колкото повече се стремим да бъдем морални, толкова повече засилваме Егото си. Доброто се проявява не от подчинението на шаблон, а чрез взаимоотношенията. Първото нещо, което трябва да осъзнаем, са нашите отношения с всичко и всеки и да проследим как Егото се ражда в тях. Това внимание е висша форма на добродетел и е любов. Краят на Егото е добротата, любовта и интелигентността. В мълчаливото спокойно съзнание, когато сме в самото мислене, където е бездействието на ума, се намира любовта. Обичащият изпълва живота си със смисъл, без да го търси. Той е щастлив, понеже не осъзнава щастието, което има. Защото проявява най-висшата добродетел- любовта. А тя може да се разкрие само в действията, които са отношения.
Ползвани материали:
Аквински, Т.: Уикипедия, www.wikipedia.org
Ангели 2007: wandw16.forumer.com
Ангелология: www.cult.bg
Ангелски рангове: Уикипедия, www.wikipedia.org
Библия 1991: Книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия Завет, изд. Св. Синод на българската църква, С.
Бъчваров, М. 1978: Философски речник, С.
Етиката на Аристотел, глава ХХ: www.xoomer.virgilio.it candysays 2007: Трета глава от Дипломна работа на тема- Добродетелите и пороците на човека според християнската етика, www.candysays.blog.bg
свещ. Карамихалев, Й. 2009: Естествена и християнска добродетел- Православна младеж, www.pravmladeji.org
Кришнамурти, Дж. 2007: Добродетелта започва с разбирането на това, което сме- Статии и есета, Truden Web Site, www.truden.com
Митология 2008: Ангели, архангели, серафими, www.runboard.com
Нравствени възгледи: Античната теология на Сократ, Платон и Аристотел като форма на богопознание- Блог, www.draganbachev.spaces.live.com
Нушев, К. 2006: Изкачване по стълбата на духовния подвиг, www.dveri.bg
Радев, Р. 1996: Кратък речник на философите, С., Изд. Лик
йеромонах Роуз, С.: Митарствата на блажена Теодора- Православие, www.pravoslavieto.com
RValtcheva 2006: Добродетелта- израз на моралното съвършенство, www.valtcheva.com
Понятието за добродетел според Платон и Аристотел Когато става дума за етически понятия, не може да не се обърне поглед към Античността и към едно основополагащо със своите творби име- това на Аристотел. Сред произведенията му, третиращи практическите науки, са етическите му трактати- „Никомахова етика”, „Голяма етика” и „Евдемова етика”. В тях той установява и дефинира основните типове на нравствеността и определя етиката като наука, занимаваща се с нейните проблеми. За него тя е наука за добродетелта като област, до която трябва да се отнасят човешкото поведение и действие. Цел на всяка постъпка е върховното благо- евдемония, щастието, осъществявано посредством действие. В своята „Никомахова етика” философът разделя добродетелите. Едните са етически (волеви, дело нахарактера или морални) и към тях спадат щедростта, мъжеството, волята, благоразумието, а другите- дианоетически (на ума, или интелектуални) и сред тях са мъдростта, съобразителността. Първите възникват посредством навика, а вторите се натрупват, благодарение на обучението. Етическа добродетел е това постоянно свойство на волята, благодарение на което практическият разум господства над желанията. Дианоетическите са висши, защото в тях разумът се разкрива като чисто действие на формата. Те доставят благородно удоволствие, като чрез тях човек получава възможност за участие в Божественото блаженство. Етимологично, „етически” произхожда от ethos- понятието за нрав, навик, обичай, което обяснява и пътя за постигането на този вид добродетели. Това е неразумната страна на човешката природа, способна да следва разумната. Етическите добродетели са афектите и други подобни състояния, свързани с волята, характера и нравите на индивида. Те се отнасят до практическата дейност на човека и затова се наричат още- практически. Към тях спадат и гражданските добродетели. За върховна добродетел сред етическите Аристотел приема справедливостта. Нейното осъществяване като общо благо за гражданите е висша цел на държавата, упражняваща нравствената си воля и закон. Тя е добродетелта на възнаграждаването на заслугата в една вече създадена общност. Справедливостта може да се реализира само по отношение на друг човек и затова философът определя човека като „зоон политикон”- политическо животно. Тя е равенство, но само за равните, а за неравните е неравенство. В шеста книга на своята етика той говори за „phronesis”- практически разум, нравствено познание, предпазливост. Това е интелектуалната добродетел или способността на човек да проведе съждение, да познае правилното решение. От тук и разбирането му, че добродетел притежава само този, който успее да я прояви. За най-съвършена дианоетическа добродетел Аристотел признава съзерцанието или действието на ума- теоретическата дейност, като отхвърля сетивните наслаждения като проява на животинската природа на човека. Добродетелите са предразположения да се действа по определен начин, но и да се чувства по определен начин. Моралното възпитание е вид възпитание на чувствата. Затова и учението му се превръща в учение за златната среда- според него, добродетелта е средата между две крайности, всяка от които е порок. Смелостта например е между страхливостта и предизвикателството, щедростта- между прахосничеството и скъперничеството, скромността- между срамежливостта и безсрамието. Би могло да се обобщи, че той разглежда практическите добродетели като средство за постигане на щастието- евдемония, а интелектуалните представляват цели. Евдемонизмът разглежда доброто като благосъстояние или състояние, в което човек е в превъзходни отношения със самия себе си и с божеството. В ценностната скала на Аристотел специално място заема великодушието. За него той казва: „Но великодушният, след като е достоен да бъде най-велик, ще бъде може би и най-добродетелен: наистина, за по-голямото винаги е достоен по-добродетелният, а за най-великото- най-добродетелният. Следователно, истински великодушният трябва да бъде добродетелен и величието във всяка добродетел може да се смята за признак на великодушие. /…/” И така великодушието е наречено „украшение на добродетелите” понеже им придава величие и не може да съществува без тях. Него, както и останалите добродетели, може да придобие само заможен и високопоставен човек. За робите и варварите, понеже са лишени от политически отношения, те са недостъпни. Другият колос на античната мисъл, учителят на Аристотел- Платон, също обвързва добродетелите с политическата практика на идеалната държава. Неговата представа за добродетелния човек е неотделима от тази на добрия гражданин. Според схващанията му, проявата на всяка специфична функция на душата е особена добродетел. Телесните желания трябва да приемат ограниченията на разума и добродетелта, която възниква, е благоразумие. Тази, която отговаря на предизвикателствата на опасността, се определя като храброст, смелост. Разумът, дисциплиниран да различава едно знание от друго, както и това какво е справедливостта сама по себе си или красотата сама по себе си и най-вече коя е идеята за Благото, проявява добродетелта мъдрост. Тази, която обаче придава на всеки дял на душата точно неговата особена функция и никоя друга, тази, без която останалите не могат да се проявят, е справедливостта. Платон е убеден, че както в държавата, така и в човека една добродетел не може да конфликтува с друга. Няма конкурентни блага. Пак според него, добродетелите са не само съвместими една с друга, но и наличието на едната изисква наличието на всички останали. Съществува космичен порядък, който определя мястото на всяка добродетел в общата хармонична схема на човешкия живот. Между философия и религия Личността, която става приемствена за идеите на Аристотел, но се опитва да направи крачка напред, е Тома Аквински- теолог ипредставител на средновековната философска мисъл. За него етиката е един ориентир за човешкото съществуване, който да насочи човека към неговата главна цел, която за Аристотел е щастието. Тома от Аквино отива отвъд това и твърди, че върховното добро е това, което в действителност твори, както и доведената до максимално извисяване човешка природа. Единственото възможно действие за достигане на блаженство е интелектуалното, защото разумът е характерната особеност на човека. Друга негова отличителна черта е свободата на избор и Тома Аквински основава своята етика именно на нея. Тя не противоречи на Божието Провидение, което отчита всяко човешко решение, взето на базата на свободния избор. Човешката свобода и божественото действие се стремят към една и съща цел и имат една и съща причина- Бог. Относно морала Тома Аквински твърди, че човекът има естествено предразположение и склонност към добро и към познаване на това добро. Но все пак се нуждае от средства, за да преценява поведението и решенията си. Това са: съзнанието като способност за практическо разсъждение и за прилагане на универсални етични принципи в конкретни ситуации; предпазливостта- практично качество, което позволява правилната преценка във всеки конкретен случай; волята- средството, чрез което се взема решение дали да се направи някакво добро; добродетелността- или действие, продиктувано от присъщата природа и от разума. Тома Аквински се връща към четирите основни добродетели на Аристотел (справедливост, постоянство, предпазливост и сила или във вариант: справедливост, умереност във всичко, благоразумие и храброст), но въвежда и трите теологични добродетели на християнството, необходими за постигането на вечно блаженство, а именно- вяра, надежда и любов. Любопитното в случая е, че майка на трите дъщери- Вяра, Надежда и Любов, е София. При едно по-свободно тълкувание може да се заключи, че едната от четирите антични добродетели- мъдростта (благоразумието), създава трите основополагащи за християнството добродетели. Такова е всъщност твърдението на св. Ефрем Сирин, който говори за разсъдителност, чрез която трябва да се упражняваме в останалите добродетели и която той определя за „царица на добродетелите” и „добродетел на добродетелите”. Самият Блажени Августин, изхождайки от св. Троица, пише за три душевни сили на човека- memoria- съзнание, intelectus- разум, amor- любов. Християнството за добродетелите Център и вместилище на човешката добродетел според християнството е сърцето. Старобългарската дума за сърце е „срьдьцъ” или среда. (бел.- Колко много значението на думата напомня разбирането на Аристотел за добродетелта и неговото учение за златната среда.) Негови постулати са милостта, състраданието, любовта. Спазването на заложените в християнството нравствени правила очертават линиите на една християнска добродетел, отличаваща се от естествената- философска- добродетел. Християнската добродетел не е просто проявление на естествените чувства на състрадание и милосърдие, присъщи на нашата природа. Тя е извършване на добри дела заради Бог, в името на Бог. Кръщението в Христовото учение дава силата на Божията благодат, постоянство и твърдост в добродетелността. При естествената добродетел проявата на доброто е мимолетно, случайно и бързопреходно. Християнският начин на живот лежи в добрите разположения и добрите навици на човешката душа. Смирението например, не е определено дело, а разположение в сърцето, което се проявява в дела. Макарий Велики твърди, че добродетелите са свързани помежду си в духовна верига и зависят една от друга: молитва- любов- радост- кротост- смирение- служение- надежда- вяра- послушание- простота. В традициите на православния Изток се говори за „Стълба към Небесния Рай”. Старобългарската дума е „лествица”, а автор на книгата с това име- „Лествица”, е св. Йоан Синайски, наричан още Лествичник. Той създава своята духовна творба в полза на монасите от манастира Синай , в който пребивава в периода VІ-VІІв., но тя е ръководство за нравственост за всички християни. В нея се съдържа описание на духовния живот на християнския подвижник, представен под формата на 30 духовни стъпала. Това разпределение се основава на известните думи на св. ап. Павел за степените на духовно израстване за „достигане на пълната възраст на Христовото съвършенство”. Духовният живот е представен като стъпаловидно изкачване към Бога до достигане на духовно-нравственото съвършенство в любовта. При това възкачване човек се освобождава от определена своя страст или душевен недъг и придобива на негово място съответната добродетел. Така човешката душа постепенно се уподобява на Бога. Този процес се извършва възходящо и ние само започваме духовния подвиг, а Сам „Бог е художникът на добродетелните души”, според св. Йоан Лествичник. От нас се изисква да положим усилие, усърдие и постоянство в духовната борба със страстите, да се придържаме към постоянен молитвен подвиг. Покайните сълзи са белезите на успешното подвижничество и плод на очистване от страстите. Твърдата основа на добродетелите на тази стълба са: християнската вяра, смиреномъдрието, упованието на Бога и любовта към ближния. Ако загуби своето смирение, покаяние и трезвост на ума, ако не се уповава на Божията благодат, християнинът може да изпадне от стълбата, независимо на кое стъпало се намира. (бел.- Този извор на духовност за християнството, това учение за нравствения живот, е достижение на исихазма, свързан с духовното уединение, покайното самопознание и очистване на сърцето чрез общение с Бога и съзерцание на Неговата благодатна светлина.) В християнството добродетелите се разглеждат в противовес на седемте смъртни грехове, което може да се онагледи по следния начин:
| грях | латинско название |
демон | добродетел | латинско название |
| чревоугодничество | gulia | Велзевул | лишение | frenum |
| похот | luxuria | Асмодий | целомъдрие | castitas |
| скъперничество/алчност | avaritia | Мамон | щедрост | liberalitas |
| леност | acedia | Белфегор | трудолюбие | industria |
| гняв | ira | Сатана | търпение | patientia |
| завист | invidia | Левиатан | добродушие | humanitas |
| гордост/високомерие | superbia | Луцифер | смирение | humilitas |
Както се вижда от таблицата, на всяка от страстите съответства и определен цвят, който допълнително описва характера й. За християнството те са „смъртни”, защото са пагубни за човешката душа. Подобно на античната традиция, всяка прекомерност и всяка извънмерност в човешките действия, се представят като нарушаване на хармонията на света и отклоняване от пътя към Бога. Душата на човека се разбира като арена на борба на силите на Доброто и Злото, оглавявани от съответните Ангели и Демони и често представяни като птици: бели гълъби и черни гарвани, които наклоняват везните в едната или другата посока при съденето на душата. Ако се върнем много назад, ще установим, че т.нар. Демони са също Ангели. Луцифер, например, имал чин Херувим, но се противопоставя на Божията Воля и се обявява за равнопоставен на него. Отклонява се от Неговия път, увлича със себе си част от другите ангели и придобиват статута на паднали ангели, превръщайки се в творци на злото. От тук и разбирането, че злото не съществува само по себе си, а е отклонение или изкривяване на сътворения от Бога свят. Злото е отсъствие на добро. То е безпричинно. Смята се, че ако грехът бъде обяснен, това ще означава и неговото оправдаване. Луцифер, превърнал се в Сатана, е причината за него, въпреки че не е бил лишен от нищо, което да стане повод за противопоставянето му на Бога. В това се крие тайната на греха и беззаконието. Вероятно, човекът е сътворен именно като същество, което връща баланса между тези сили чрез свободата на избор, която му е предоставена. Така той може да влияе на хармонията в йерархията на света. Разбирането за подредбата му има връзка с темата за добродетелите, които се считат за част от ангелското войнство на небесната йерархия. Структурирането ѝ датира от древни времена и мненията за нея са се променяли многократно и нееднакво за различните религии и епохи. Затова няма да се спирам на това. Според вариант на йерархията на средновековните теолози, Добродетелите са вторият чин (другаде- трети) на Втората сфера, наред с Господствата и Силите. Това е знак, че те са сред онези творения, които и управляват, и направляват света, независимо дали това става пряко или косвено. Основната роля на добродетелите е да ни изпълват с духовна енергия. Затова и понякога ги наричат „чудотворни ангели”. Те даряват човек с благородство и доблест. Добродетелите населяват душите на онези, които искат да надминат способностите си, да постигнат повече от предела си. Наричат ги духове на движението, работата и насочването на благотворни енергии към света. В някои религии като исляма например, биват отъждествявани с природните стихии. Затова носят и името „ангели на природата”. Така или иначе, стоят по-високо от Ангелите и Архангелите, които са част от Трети чин (Низша йерархия) и пряко участват в живота на човека. Поради това, те също са изложени на грях. Традицията на кръщаването всъщност представлява свързване на бъдещия християнин с добротворческа сила, наречена ангел хранител, който стои до дясното му рамо и го направлява при вземането на решения. Изразено по друг начин, това е съвестта на човека, водеща го по пътя на доброто. Чудесно обобщение на всичко, което може да доведе човека до погибел, но и да го спаси, представлява описанието на пътуването на душата след смъртта в един апокрифен текст, наречен „Митарствата на блажена Теодора”. Помествам го тук, поради очевидната му близост с християнската доктрина, която става явна от редовете по-долу. Т.нар. митарства са двадесет и в тях се побират: грехове на празнословието; на лъжата; на осъждането и клеветата; на чревоугодието; на леността; на кражбата; на сребролюбието и скъперничеството; на лихварството; на неправдата; на завистта; на гордостта; на гнева и яростта; на злоба против ближния; на убийството; на чародейство, магьосничество, баене, заклинания и призоваване на демони; на блуд; на прелюбодеянието; на содомията; на ересите; на немилосърдието и коравосърдечието. В различните религии техният брой варира, но при всички те са средството, чрез което се обяснява отвъдният живот като продължение на земните ни дела, както и необходимостта от праведен живот приживе. Както се вижда, те са сбор от забраните на Десетте Божи заповеди и седемте смъртни грехове. Преживяното от Теодора е именно спасението на душата й, благодарение на превеса на добрите над лошите й земни дела. Тя зърва преизподнята и разбира, че молитвата, покаянието, грижата за ближния, смирението са сред онези духовни подвизи, които са препоръката на душата пред съществата на ада и я въздигат над него в божествения свят. Това е едно дуалистично разбиране, което съзираме и в „Божествена комедия” на Данте Алигиери, но християнската религия в известна степен интегрира подобно съдържание в доктрината си, стъпва на него и доразвива идеята за смисъла от праведен и чист живот, като поставя акцент върху покаянието и молитвата като средства за получаване на опрощение. Основополагащ текст за християнството са Десетте Божи заповеди, записаните от Моисей скрижали, отразени в Стария Завет. Те представляват нравствен кодекс- Завет, който, от една страна договаря отношенията между човека и Бога, а от друга- тези между хората. В тях се казва, че трябва да почитаме своя Бог, като признаваме единственото Му съществуване, като не си създаваме погрешна представа за Него, не изговаряме напразно името Му и почитаме съботния ден (неделя) като отреден за общение с Него. Втората половина на кодекса се отнася до човешките взаимоотношения- почит към родителите; да не убиваме; да не прелюбодействаме; да не крадем; да не лъжем против ближния и да не пожелаваме нищо, което е негово. Така регламентираните забрани, които се приемат като закон, целят да съхранят човешката нравственост, да опазят душата на човека от грехопадение и зло. В Новозаветната традиция законът се трансформира във вяра. Не просто сляпо спазване, а осъзнатото прилагане на нравствените и божествени повели. Акцентът е поставен върху обичта и грижата за ближния като спасителни за човешката душа добродетели. Изключително важен текст представлява проповедта на Иисус Христос на планината (Ев. Мат., гл.5-7). Той се очертава като синтез на идеите на неговото учение и като напътствие за водене на чист християнски живот. Проповедта започва с т.нар. „Блаженства”. Те са препоръка към човеците да добият качества като кротост, жажда за правда, милост, чисто сърце, миротворчество, които могат да им помогнат да спасят душите си. Той изтъква необходимостта да бъдат праведни, без показност в добрите си дела и молитва- правейки благодеяние, не е нужно то да става публично достояние. Обичта към ближния и към врага, помирението с противника и разбирателството между хората, не осъждането на чуждите дела, а сметка за нашите собствени грешки, са сред най-важните добродетели. С проявяването на щедрост към ближния и грижа за неговите потребности човекът се реализира като нравствено същество и се издига над своята първична природа. Такъв е смисълът и на смирението пред злото, а не противопоставянето на него. За висше благо Христос признава и проповядва знанието и грижата за душата, а не земните придобивки, които нямат никаква нравствена стойност. Небесните богатства са тези, които препълват сърцето, а не материалното, което не можем да отнесем със себе си. За християнствотовисша добродетел или добродетел на добродетелите представлява Любовта. Неин източник и вместилище е сърцето. Тя е главното основание за хуманно поведение и от нея произтичат всички останали добродетели. На нея ап. Павел посвещава част от своето „Първо послание до коринтяни” (13:4), в която казва: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее.”, защото: „ (…) остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.” (13:13). Неговите думи са обобщение на християнското мислене и разбиране. Те са химн за любовта, който я издига над всяко знание, над всяка дарба и материална придобивка и я представя като начало и венец на човешките усилия за почтен и съвършен живот. Като цяло, свещените текстове на християнството и всичко, изречено от неговите апостоли и последователи, предават в завършен вид кристализирали нравствени ценности, на които човечеството може да се опре в своите душевни и духовни търсения. Те представляват своего рода пътеводител по стълбата на доброто и нравствен ориентир за всеки, който желае да изгради себе си като човек. Заключение
„Добродетелта започва с разбирането на това, което сме” Дж. Кришнамурти В края на този реферат си позволявам да се позова на думите на един източен мислител- Джиду Кришнамурти, като на човек, който не е обвързан с религиозна доктрина, култ или последование и поради причината, че думите му са съзвучни и с алтруистичния философски възглед за състрадание и всеопрощение, и с Новозаветните повели за любов към ближния, и с Аристотеловата цел, наречена благо или щастие. Етичната проблематика, разглеждана в беседите му, засяга най-важната тема- духовното усъвършенстване на човека. За него, причинител на злото е самият индивид, понеже светът е проекция на самите нас. По тази причина преобразяването му започва от човека. Необходима е революция на ценностите, която тръгва от самопознанието. Необходим е буден ум, за да пожелае човек да промени себе си, както и изключителна честност пред себе си, за да признае своите страсти- алчност, завист, злоба… Разбирането на това, което сме, е началото на добродетелта. Но не култивираната- тази, която проявяваме, за да ни уважават, а тази, която ни носи разбиране, защото само тя е способна да ни направи свободни. Естествено, свободата не е да правиш, каквото си искаш, а да разбереш смисъла на зависимостта. Тя е отвъд съпротивата и конфликта. Свободата и любовта вървят заедно. Не може човек да бъде свободен, без да обича. В истинската любов няма страх, няма притежание, няма сантименталност. Тя е извън завистта, алчността и притежанието и съществува, независимо дали има или няма обект, към когото да бъде насочена. Не бива да бягаме от себе си и от собствения си образ чрез външния морал, заради страха или отъждествяването с някаква идея или ценности. Колкото повече се стремим да бъдем морални, толкова повече засилваме Егото си. Доброто се проявява не от подчинението на шаблон, а чрез взаимоотношенията. Първото нещо, което трябва да осъзнаем, са нашите отношения с всичко и всеки и да проследим как Егото се ражда в тях. Това внимание е висша форма на добродетел и е любов. Краят на Егото е добротата, любовта и интелигентността. В мълчаливото спокойно съзнание, когато сме в самото мислене, където е бездействието на ума, се намира любовта. Обичащият изпълва живота си със смисъл, без да го търси. Той е щастлив, понеже не осъзнава щастието, което има. Защото проявява най-висшата добродетел- любовта. А тя може да се разкрие само в действията, които са отношения.
Ползвани материали:
Аквински, Т.: Уикипедия, www.wikipedia.org
Ангели 2007: wandw16.forumer.com
Ангелология: www.cult.bg
Ангелски рангове: Уикипедия, www.wikipedia.org
Библия 1991: Книгите на свещеното писание на Вехтия и Новия Завет, изд. Св. Синод на българската църква, С.
Бъчваров, М. 1978: Философски речник, С.
Етиката на Аристотел, глава ХХ: www.xoomer.virgilio.it candysays 2007: Трета глава от Дипломна работа на тема- Добродетелите и пороците на човека според християнската етика, www.candysays.blog.bg
свещ. Карамихалев, Й. 2009: Естествена и християнска добродетел- Православна младеж, www.pravmladeji.org
Кришнамурти, Дж. 2007: Добродетелта започва с разбирането на това, което сме- Статии и есета, Truden Web Site, www.truden.com
Митология 2008: Ангели, архангели, серафими, www.runboard.com
Нравствени възгледи: Античната теология на Сократ, Платон и Аристотел като форма на богопознание- Блог, www.draganbachev.spaces.live.com
Нушев, К. 2006: Изкачване по стълбата на духовния подвиг, www.dveri.bg
Радев, Р. 1996: Кратък речник на философите, С., Изд. Лик
йеромонах Роуз, С.: Митарствата на блажена Теодора- Православие, www.pravoslavieto.com
RValtcheva 2006: Добродетелта- израз на моралното съвършенство, www.valtcheva.com
Същност и ипостас в православното богосл...
БГ или ГБ кино мост...
Консерватизмът, либерализмът, еволюцията...
БГ или ГБ кино мост...
Консерватизмът, либерализмът, еволюцията...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
