И защото май ми се приказва. Не знам, струва ми се, че ако започна веднъж да си говоря, няма да мога да спра. Мислите ми са като ония пространства от космоса, дето цари тотален хаус. Без гравитация. Без посока. И мисля…въпреки хауса, не спирам да мисля. Постоянно дълбая, чегъртам и търся грозните местенца на всяко нещо, което анализирам. И повярвайте ми, току що го осъзнах, докато ви го казвах.
И това далеч не е нещо добро. И нека само добавя, че това, че го разбирам, далеч не означава, че ще спра да го правя.
Аз май със всичко съм си малко така.. Уроци, уроци, уроци…да, ако им обръщаш внимание и се стараеш да не повтаряш грешките си, може би ще си живееш една идея по спокойно и уравновесено,
ОБАЧЕ  - загуби му се чара.  Някак си в мен има едно такова постоянно чувство на безпокойство от това да се застоя на едно място. Не го понасям тоя цикъл, дето прогресивно избива човеците, започвайки от мозъците им…клетка по клетка.
И се чувствам затворена между стените на цялото това до толкова жалко ежедневие, че да се запиташ – Абе, аз до къде стигнах, да седя и да съжалявам самата себе си. Чувствам се хваната в капана на живота на някой друг. На някой, който определено не съм аз.
Пътува ми се… Да, ясно ми е, че това е сюжета на  всеки един плосък роман или филм… Хващат пътя, виждат невероятни места, срещат невероятни хора и т.н. Ами, така да бъде! В играта съм!
Пътува ми се, просто защото знам, че не съм видяла достатъчно и знам, че мястото, което ще ме завърши още не съм го открила наистина. 
Та, търся си го. Никому нищо лошо..  : ))