Преди днешната история:

Когато бяхме малки по рисуване и трудово ни даваха едни и същи материали, едни и същи инструкции и трябваше да направим едно и също нещо.

Но винаги на всеки ставаше различно. Всеки уж едно и също реже, все по очертанията, уж бродира по шаблон, и накрая на всеки му се получаваше различно.

Защото  човек se ражда уникален.

И ако успее да запази това в годините, когато е принуден да влезе в матрицата, всички го нападат. Стадото убива по особено жесток начин този, който не блее като тях.

Няма грижа, наистина.

За около осем години гледах с почуда как нещата, които съм направила с труд, за които съм дала себе си (или от себе си) се принизяват, охулват, наплюват. (но говоря само за писаниците ми). Става дума за всяко нещо, което излиза под ръцете ми. Единствените, които не се оплакаха и не ме наказаха с мълчанието или думите на стадото са децата в детската градина. Те винаги ме прегръщат и ми дават толкова любов, както и малкото ядро хора, които знам, че ме четат и съм им признателна и съм им благодарила в специално разказче. Знам недостатъците си и ако някой наистина, ама наистина е чел, е разбрал. Имам силно чувство за самоирония, не се страхувам да се смея на резилите си. Никъде, в нито един ред не съм претендирала за… каквото и да е.  

НО.

Няма да допускам коментари, които обиждат хората, които четат тук – какъв им е вкуса си е тяхна работа.

Няма да допускам и коментари, които визират членове на семейството ми и им приписват функции, каквито нямат.

Няма да допускам коментари, които касаят качеството на печата на книги, които съм превела, но не печатала.

Не съм отговорна за качеството на стила на един автор, за да поемам критика вместо него.

Няма да допусна някой да се подпичква с това, което съм създала с акъла си, докато този човек не ми докаже, че го може по-добре.

Приемам критика, отговарях на по-голямата част, но няма да бъда друга. Толкоз.

Но… за друго ми беше думата – значи не съм ти приятно, не ти харесва, не съм права, клише съм, черна съм, бяла съм, розАва съм (между другото РозАв роман има предистория, която е отпреди година, така че моля да не ме обвинявате в плагиатство от турски сериали, ма кой да чете.) Та… има милиони други сайтове, блогове, страници – на който не му харесва – have fun.

Аз като минавам край магазин за платове, не влизам и не разглеждам и не ги обсъждам, защото никога не купувам платове, не че нямам дупки за подкърпване.

Ако ще критикувате, моля да е аргументирано.

Ако ще ми подхвърляте намеци –  пак така.

Та историята днес:

Един ден дивото прасе Горджъс се мотало из гората и както ровело с муцуна, попаднало на един изгнил пън. Забутало го със зурлата си и чуло тъжен стон. Забутало пак – чуло плач.

-          Кой плаче в таз гора? Кой си ти?

Пънът се огънал сякаш да се поклони и казал:

-          Аз плача.

-          Ти си пън, не можеш да говориш.

-          Ти си прасе, и ти не можеш.

Горджъс се замислило, замислило и май нямало какво да каже на такъв аргумент, затова попитало:

-          Няма значение. Защо плачеш?

-          Защото ми рушиш кората – казал пънът.

-          Затова съм на този свят, за да смазвам кората на стари пънове като теб.

-          Аз не съм стар. Преди години дойдоха хора и ми взеха тялото и красивата корона. И

после дъждовете ме удавиха и слънцето ме изпепели, и ветровете ме разцепиха. И корените ми изгниха.

-          Какво ще стане с теб когато корените ти съвсем изгният.

-          Ще се превърна в пръст.

-          Странна съдба ще да е това – казало Горджъс.

-          А ти в какво ще се превърнеш когато един ден остарееш? – попитал пънът.

Горджъс се замислило и се сетило какво станало с баба му Сплендид.

-          Искаш да кажеш, че ти ще се превърнеш в пръст и аз ще се превърна в пръст, така ли?

-          Не – казал пънът. – Ти ще превърнеш мен в пръст, а после животът ще превърне теб в

пръст.  

-          Тази истина не ми харесва – възмутило се прасето.

-          Ти си като хората – засмял се пънът.

-          Никога не ме сравнявай с тях! – изквичало прасето.

-          Добре, ще ти кажа друга истина – зауспокоявал го пънът. – Аз ще се превърна в цвете, а

ти в силен породист жребец. Така става ли?

Горджъс се поколебало малко, помислило и хах! решило да види дали това е вярно. Забило бивни, изкъртило останалите корени на пъна, разпердушинило го, смазало до с копита. Пънът се превърнал в пръст. Горджъс… е, станало му малко неловко, но пък поне си отмъстило за грозната истина.

На другия ден Горджъс се мотало из гората, когато един ловец го нацелил с пушка. Прасето прималяло, паднало. Когато ловецът го завлачил по земята към дома си, минали покрай мястото, допреди ден си живеел старият пън, а там,  върху купчинката пръст се кипрело малко крехко лилаво цветенце и помахвало с ръка.

Поука: едни се превръщат в сланина и луканки, други… махат към грозната истина, но цветовете им са отровни.

Някои неща се прераждат, други се израждат.

Прасетата са недоверчиви, а хората жестоки.

Пъновете имат функция в живота – да сядат задници по тях, но това само от човешка гледна точка.

Изродената истина не винаги е истина.

Истината е, че… всички трябва да имаме шапки и да си ги разменяме от време на време.

И когато ти поносиш моята шапка, и аз походя в твоите обувки, тогава всичко ще е ясно.

 

 

 

 

 

 

Изродената истина е лъжа. Укриването на факти - също. Подбраната истина - пак е лъжа. Колко много поуки само от една приказка.:)

направо стреляш на месо!:))
иначе за другото какво да кажа...
май нищо
с времето се опитвам да съм по разбираща
мотивите
това, което движи хората
или което ги кара да се надуват до пръсване
или какво точно кара някой да иска да ти натрие носа
особено пък ако изобщо не го отразяваш
може пък точно затова
не знам
гледам да се изтягам на брега на реката
ма все отнякъде се пръква някое прасе
дето се оказва, че си му на пътя
и се пречкаш на световния прогрес
в частност на прасето
оф, не знам
все едно де
препрочитам си буковски
и правилата му за живот
и ми е някак родно и топло:))