Френският писател Флобер не се е плашил от смъртта. Ако  и да нея е обичал, е бил  приятелски примирен с нея.  Строг и скептичен реалист, той едвали много я е и мислил. А начинът му на живот, само  писане - и на яве и на сън/Пенчо Славейков/ едвали е оставал пролука за нея. Затова едвали му е струвало много   да самоубие с арсеник  гендерното си алтерего  МАДАМ БОВАРИ. А и други персонажи от "Възпитание на чувствата"  и "Саламбо"   не предвардва от вярна гибел.                  За него смъртта е спирка по пътя. Неговият свети Антоан /"Грехът на Св.Антоан"/ е по-скоро даос, отколкото  християнин: за него смъртта като безболезнен и радостен път към отвъдното е  по-ценна от живота  като юдол на страдания. И неговият аскетичен подвиг се състои именно в приближаването на този преход "към по-красиото и по-доброто/.                  И двамата му любими герои, Бонивар и Пекюше от едноименния му роман също не се плашат от смъртта. И дори не мислят да мрат. Всичките им грижи в следпенсионното им съществувание се свеждат до благоустройството на настоящето, до разхубавяването и усъвършенстването на живота.  За тогавашните времена  - стари хора, надхвърлили 60-те, те каточе и не боледуват, нямат нужда и от верска утеха, без да са атеисти, не се измъчват и от  тежки философски питания. Те само живеят, и то им стига. Защото и смъртта няма да го спре да продължи вечно. Във всеки случай Густав Флобер  съзнателно не завършва романа си... и да има смърт, тя е отвъд романа и отвъд гeроите.
                 Притча во изяцях за Флобер е неговият езиков и граматичен перфекционизъм. Него физически го е измъчвало натрупването на  два предлога "дьо"  един до друг . останал без адекватно решение. Целият комизъм на положението се е състоял в това, че и при успех художественото качество едвапи би се подобрило- У лев Толстой тапример не с перфектен словоред, а обратно - с неправилен, като  грапавата от ежедневна употреба. човешка реч, се постига максимален реторичен ефект.. Мазохизъм, удоволствие от самоизтезанието,  ще кажете. Така е. Но не само . Това е и  проиграването на агонията на смъртта  чрез писагелството, своего рода опитомяване на смъртта по Флобер.                     Така и протичат последните две години от живота на Флобер: лекува болестите от  заседналия живот и вероятно зле лекуван сифилис с ядене, пиене, пушене и  "със затихващи функции" посещения на проститутки. С пълно, непомрачено и от махмурлук  съзнание, че смърт няма и че животът има  свое непременно продължение  при  сигурни  гаранти:безсмъртната душа и здравият разум. Блазе му на Флобер.