Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.08.2011 06:03 - Ченгесарските партии
Автор: josarian Категория: Политика   
Прочетен: 1558 Коментари: 0 Гласове:
3



Несъмнено роля в персоналните провали на СДС, а и на неформалните групи имаха и внедрените ченгета - въпреки че тази роля понякога силно се преувеличава. Без всякакво съмнение е, че ДС имаше очи и уши във всяка една от прежните дисидентски общности през последната година от комунистическия режим - и знаеше прекрасно какви планове се кроят, какви подписки се подписват и какви акции се планират. Също така несъмнено службите за сигурност бяха делегирали свои представители в състава на различните партии и сдружения, влизащи в състава на СДС - някои от тях се добраха до ключови позиции и станаха депутати - изобщо, ако пресметнем общия брой ченгета от всички парламенти по време на прехода, със сигурност ще установим, че ДС е разполагала не само със значимо присъствие, но и с такова, което би било равностойно на третата по големина парламентарна сила.
            Ченгетата обаче нямаха мерак да се обединяват - пръснати в целия парламентарен сектор, те бяха далеч по-ефективни: всички мръсни политически сделки и всички задкулисни афери ставаха с тяхното посредничество. Ако в началото на прехода техните услуги са били най-вече свързани с партийното разузнаване на БСП, то по-сетне те се превърнаха в политически брокери и реални търговци с власт и електорална подкрепа: за възможностите на ДС в това отношение е достатъчно показателен фактът, че двама премиери се оказаха бивши нейни сътрудници (единият - Жан Виденов - беше официално обявен от Комисията по досиетата, другият - Любен Беров - тъй си и остана скрит, тъй като по времето, в което започна да действа законът, беше вече покойник), също няколко вицепремиера и че две от ключовите правителства на прехода – тези, които нанесоха най-преки и най-непоправими щети върху шансовете на България да се превърне в нормална държава, бяха съставени с мандата на ДПС – или иначе казано – с мандата на ДС.
            Лично за мен е симптоматичен факта на масирано присъствие на хора от ДС в определени партии, които играеха двойна функция на политическата сцена: от една страна като лостове за политическа намеса, а от друга страна като брокери, които осребряваха властови ресурси – своите и на олигархическите си покровители. ДПС, разбира се, е най-красноречивия пример в това отношение. Регистрирана чрез застъпничеството на Андрей Луканов и в разрез с българската конституция, тази партия ловко и ефективно подмени реалните борци за права и свободи на турското етническо малцинство по време на „възродителния” процес: в това отношение Ахмед Доган изигра ролята, което изпълни Румен Воденичаров по отношение на Дружеството за правата на човека, измествайки Илия Минев. Същевременно възможността ДПС да се присъедини към СДС бе размита и осуетена – включително чрез несъгласието на Румен Воденичаров, Жельо Желев и други сини лидери, а консолидацията на етнически обособения електорат на ДПС беше осигурена чрез националистическата истерия на Обществения комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ) – структура, ръководена и контролирана изцяло от ДС, която закономерно се оказа коалиционен партньор на БСП още на изборите за Велико народно събрание и от което – също тъй закономерно – на политическата сцена се пръкна сегашният президент Георги Първанов.
            Зависимостите на ДПС от ДС (и особено агентурното минало на Доган) – не бяха тайна още в началото на прехода. Малцина обаче можеха да си представят до какви перфидни манипулации води тази тяхна зависимост. Няма да забравя как през август 1992 г. ДПС поиска оставката на Стефан Савов като председател на Народното събрание – и тъй като аз бях единствения член на ръководството на парламентарната група, оказал се в София по това време, се наложи да сондирам мнението на президента по този въпрос. Жельо Желев презрително ги определи като ченгетата и разказа как намекнал на Доган, че знае за неговото агентурно минало. „Целият пребледня” – сподели той – „ и чашката кафе в ръката му затрепери.” Успокои ме с презумпцията, че именно благодарение на тези техни зависимости лидерите на движението не биха си позволили радикални действия – тъй като оповестяването им би ги превърнало в политически трупове.
            Тези негови прогнози се оказаха лъжливи: само броени седмици по-късно Доган излезе от президентския кабинет – и видимо пиян оповести, че ДПС ще осъществява ляв завой и ще раздава депесарски шутове. Малко след това се състояха и Боянските ливади, на които президентът публично бламира политическата сила, която го беше издигнала на този пост, а неговият кагебистки настойник ген. Аспарухов извади от ръкава си съответното активно мероприятие – тъй наречената македонска оръжейна афера. Оставаше да се намерят депутатите, които да предадат собственото си правителство: чрез зависимостите от ДС и чрез куфарчетата с долари, раздавани от емисарите на Мултигруп, се намериха и такива.
            Първо се появи тъй наречената група на Димитър Луджев, който бе отстранен от своя пост като военен министър за доказани оръжейни афери, за които правителството на Филип Димитров беше получило сигнали от американска страна. (Впрочем малцина знаят, че официалната версия, според която ДПС подкрепяше безкористно синия кабинет без да участва в него, нямаше нищо общо с реалността – хората на Доган наистина отказаха да излъчат министри, но двама от лидерите на СДС влязоха в кабинета по тяхното изрично настояване: това бяха Димитър Луджев и Стоян Ганев). Неговото отстраняване впрочем стана повод за кабинетен ремонт – тъй като ДПС поиска оставките на икономическия министър Пушкаров и на вътрешния – Йордан Соколов: едва ли е случаен фактът, че когато след дълги преговори Филип все пак отстрани Пушкаров, на неговото място се появи Румен Гечев – който се оказа сътрудник на ДС – и който остана в още две правителства – това на Беров и това на Жан Виденов. На мястото на Луджев пък – отново с протекциите на ДПС се появи Александър Сталийски – който също се оказа с агентурно минало.
            След групата на Димитър Луджев се появиха и тъй наречените „сини мравки”, които се разраснаха достатъчно, за да гарантират провала на правителството. И тук се прояви другата гъсто населена от ченгета партия, която играеше двойна игра на политически посредник и олигархически инкубатор – Алтернативната социалистическа партия (АСП). Появила се след 14-ия конгрес на БСП през 1990 г. и съставена изключително от „недоволни” членове на бившата компартия, АСП бързо направи впечатление с острото си опозиционно говорене, както и с изключително близките си отношения със „синия” синдикат КТ „Подкрепа”. Въпреки известни разногласия, партията беше приета за член на СДС (и това беше една от фаталните грешки на синята коалиция). В крайна сметка те участваха в изборите за 36-о обикновено Народно събрание и заеха непропорционална на значимостта им квота в листите – благодарение на застъпничеството на „Подкрепа”. Синдикатът не участваше със свои представители в тези избори – за сметка на това обаче щедро раздаваше мнения за избираемостта на този и онзи по различните избирателни райони и за готовността на собствените си структури да подкрепят определени кандидатури – а тогава все още всички вярвахме на „Подкрепа” и разчитахме на активното участие на синдикалните членове в изборите. Беше формирана специална комисия, пресяваща кандидатурите и съставяща листите – участвах в състава й и станах пряк свидетел на тогавашните дебати и междупартийни пазарлъци. Представител на КТ „Подкрепа” в тази комисия бе Радослав Ненов, тогава вицепремиер на синдиката. След изборите той продължи да бъде вицепремиер – само че на Мултигруп. С неговата помощ на избираеми места бяха пробутани над 20 кандидатури – повечето от АСП.
            В резултат на правителствената криза в края на 1992 г. всички – почти без изключение – се оказаха сини мравки – и гласуваха против правителството на Филип Димитров при поискания от него вот на доверие. Пак с техните гласове беше гласувано и правителството на Любен Беров – с мандата на ДПС – и не случайно определяно като правителство на Мултигруп. В деня, в който бе гласуван този нов кабинет, оглавен от съветника на президента, изрично номиниран на този пост от мандатоносителя, един от най-изявените в групата на „сините мравки”, чукохвъргачът Асен Мичковски, направи от радост циганско колело в парламентарния коридор.
            И имаше защо да се радва. За подобни политически услуги по това време се плащаше изключително добре. Скоро след това беше ортак на мултаците и мултимилионер, източил чрез свои фирми над два милиарда стари лева от подопечната на групировката Балканбанк. Месеци преди това циганско колело той беше председател на една парламентарна комисия, която се занимаваше с икономическите злоупотреби на комунистическата власт – и по-специално с натрупването на външния дълг и източването му чрез основаните от ДС външнотърговски дружества – той носи персоналната вина за провала в дейността на тази комисия и липсата на каквито и да е последствие от нейния доклад, който той персонално отказа да подпише, както и да го внесе за обсъждане в пленарната зала. Очевидно добре е изтъргувал с Андрей Карлович Луканов, който се очертаваше като основен подсъдим, срамните тайни, свързани с комунистическото ограбване на България.
            Залогът наистина беше твърде голям – и ДС не си позволи да играе на дребно – единствено чрез намесата на внедрени свои кадри. Не, те играха на едро – чрез отгледани именно с тази цел политически партии. Беше времето на югоембаргото, времето на порочното банково роене, времето на частните охранители и техния рекет – и това време не можеше да се пропусне. Затова ченгетата излъчиха свое правителство – като го нарочиха за „резервния отбор на СДС” (по думите на Александър Йорданов) – и въпреки седемте вота на недоверие, при които то оцеляваше благодарение на гласовете на комунистите, успяха да припишат отговорността за неговите зулуми в политическата сметка на сините. При него Мултигруп направи най-мащабните си сделки, при него експертът на петрол за ембаргова Югославия се оказа просто неявна държавна политика, при него групировките натрупаха мускули, а бойните им бригади прекършиха дребния и средния бизнес, при него се нароиха кредитните милионери, а кухите банки подготвяха ограбването на милиарди от спестяванията на злощастния български народ.
            И най-сетне – благодарение на него БСП се окопити и успя да долази до властта, за да реализира „катастрофата Виденов”, която приключи с 520% инфлация и заплати с равностойност от десетина долара. Всичко това – нека подчертая отново – беше постигнато благодарение на превръщането на мрежата, останала от бившата Държавна сигурност, в пряк играч на политическото поле, с помощта на подставени политически партии – които и в двата разгледани случая бяха пласирани първоначално като партньори на СДС, за да провалят неговата кауза в най-решителния момент от историята на прехода – в момента, в който България имаше всички шансове да се изплъзне от кагебисткия сценарий на перестройката – и да се превърне в нормална държава.
Едвин Сугарев, svobodata.com
http://www.svobodata.com/page.php?pid=6507&rid=154



Гласувай:
3
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: josarian
Категория: Политика
Прочетен: 2012208
Постинги: 1541
Коментари: 4920
Гласове: 4694
Календар
«  Март, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031