За няколко дни всяка година през февруари по традиция във всички крайбрежни американски и канадски градове се провеждат изложения на плавателни съдове от канута и каяци до моторни и ветроходни презокеански яхти.
Залите със семинари за корабоплаване, водни спортове и спортен риболов са претъпкани, а полето на огромния покрит стадион на града е претъпкано с най-новите дизайни, с мотори, генератори и последни технически новости за живот на вода.

Уморени от огромния терен за гледане, Еван и аз сядаме на едно от многото местенца за подкрепа и отпиваме – той оранжада (диабетик), а аз бира. Еван е представител на яхтения модел «Хънтър», бяла брада, солиден костюм, позатежал. Под тая външност е трудно да видиш някогашния битник, който е бачкал на товарни кораби, за да обикаля около света. Той едва предишния ден беше разбрал за моето бягство от България през седемдесетте години, явно беше мислил за това и каза:

- Знаеш ли, през шестдесетте години аз бях в България и Румъния.

- Наистина ли? – казвам.

- Да. Корабът спря в най-голямото българско пристанище – как му беше името?

- Бургас? Варна? – опитвам се да го подсетя.

Еван прави усилие да си спомни, но така и не успява. После казва следното:

- Знаеш ли, тогава там човек можеше да купи буквално всичко FOR A BAR OF SOAP (за калъп сапун)!

Погледнах го любопитно и помислих, че съм недочул, но той повтори бавно и отчетливо:

- For a bar of soap!

Еван не можеше да си спомни името на пристанището, особено ако е пускал котва в стотици, но това, че в една страна е могъл да си купи всичко за калъп сапун, се беше загнездило здраво в главата му. Какво точно беше купил в онази страна България с един калъп сапун аз не мога да знам. Дали това не беше просто една пристанищна курва или нещо повече също не знам. Щом е сапун, значи не можеше да е циганка, но си помислих, че това беше възможно най-долното описание на България, което някога бях чувал. А Еван беше искрен.

Това беше Българията на Тодор Живков и на шепата негови комунистически мафиоти, в това число и Дмитрий Станишев, бащата на шефа на сегашната соц-мафия Сергей.

Защо ми е толкова противна тая креатура Сергей Дмитриевич? Не може да е само заради русняшката му мутричка, издаваща потомствена, тоест генетично отпечатана, комсомолщина! Дали защото ми напомня така ярко за университетските комсомолски десарчета, които едва не ме смляха в едно кюше и ми скъсаха кожуха, защото двудневната ми брада беше признак на буржоазна упадъчност и заплашваше самата същност на пролетарската революция? А може би беше онова чувство за гадене когато ги гледахме да минават на бърза скорост в «Чайките», скрити зад пердета с дечицата си?

Не може, казвам си, да ми е толкова противен само за тия работи. И наистина, погледнете го как е застанал зад микрофона (а той обича микрофони) - като на партиен амвон в Торино и дава акъл на италианците: «Да освободим Европа от робството на десните!».

Той беше там за да бутне едно рамо на фаворита за премиерския пост от Демократичната партия Пиерлуиджи Берсани. Та тоя наш нещастник се мъчи да постави равенство между неговото БСП и партията на Берсани. И ако съветниците му не бяха така банално късогледи, те щяха да му кажат, че Берсани няма нищо общо с неговата башибозушка партия, че макар и да е започнал кариерата си като комунист, Берсани (вече на 62) е еволюирал политически надясно, за да стигне днес до център-ляв. В актива му като европейски депутат влизат усилията за инвестиции и прагматичен капиталистически подход за развитие на отношенията на Европейския съюз с отцепилите се от СССР Киргизия, Казахстан, Узбекистан и Таджикистан. Като член на правителството на Проди (2006-2008) той е свързан и с редица закони за либерализация на пазарната икономика – нещо, което е постоянен приоритет за всяко западно правителство, преди всякакво партийно лозунгаджийство, докато от Сергейчо се чуват намеренията му за национализация.

Изглежда нашто така наречено «съселче» не може да разбере и факта, че Италия беше първата, която обяви еврокомунизма, като отхвърли класовия антагонизъм и идеологичния диктат на Москва и нейните амбиции за диктатура на пролетариата. На тоя путински парашутист му е трудно да разбере, че с този епохален жест италианските комунисти поставиха на първо място народа си, а после химерите на затъналия в икономическото тресавище Съветски съюз. Цяла Западна Европа последва Италианската компартия.

Нещо повече – докато той квакаше глупостите си пред микрофона, френските комунисти официално се отказаха от сърпа и чука като символи на партията си. Само по себе си това е не по-малко епохално събитие, предизвикано от хора, които използват ума си за това, за което е предназначен: няма западноевропейска партия, която днес би искала да бъде сравнявана например с китайската компартия – едно самогласуващо се на власт чудовище, което мисли, че ще държи под похлупака на сърпа и чука създадения от нея така наречен «брутален капитализъм», самата природа на който е плуралистична.

Да бъдеш асоцииран със сърпа и чука днес е същото както да бъдеш асоцииран със свастиката, но “нашто момче" продължава да размахва червеното знаме с тоя символ на Бузлуджа - Върха на Загубените Илюзии, въпреки че го изритаха от властта като пършиво псе. Днес партията му не само е извадила от речника си думи като «пролетариат», «революция», «класова борба», «пролетарска диктатура», «работническа класа» и «трудово селячество», но не знае и с какво да ги замести. И наистина, махнете от нейния речник тия понятия, и от нея няма да остане нищо. Програма тази партия няма и не може да има, тъй като живее в Русия, диша Русия и спи с Русия, а не в България, камо ли в Европа.



Николай Флоров

svobodata.com