Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.08.2013 13:46 - МИЛА РОДИНО, ТИ СИ ЗЕМЕН РАЙ - III*
Автор: josarian Категория: Политика   
Прочетен: 491 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ПРЕГЛЪТНИ ТОВА И ТРАЙ
 Георги Марков, Задочни репортажи за България, 1978г*

Разрешено ви е да охкате и ахкате колкото си искате по древното очарование на Аспаруховите българи. Никой не вижда в конската опашка заплаха срещу петолъчката. Безумно смели витязи, които нападат гнилата византийска цивилизация, за да свият свое гнездо отсам Дунава — това е историческа романтика, която е напълно приемлива от партийна гледна точка. Разрешено ви е също да спорите дали сте произлезли от кръстосването между българи и славяни или от това между тракийци и славяни. В последните години някои патриоти съзряха особен чар в търсенето на своите прадеди именно всред тракийците, чиято история им изглежда по-ясна от тази на Кубратовите синове. Вашият патриотизъм може също да се изрази в спорове за произхода на думата „българи“ точно както ямболци могат да спорят за произхода на думата Ямбол. Покръстването на българите и дейността на светите братя Кирил и Методий също е добро историческо поле за патриотизъм. В края на краищата Русия още я няма на земята и следователно няма опасност от противоречия. Въпреки че съветската наука упорито отрича, че дължи писмото си (руското) на братята българи, на вас ви е позволено да настоявате по този въпрос. Особено добър патриот сте, ако се гордеете с поп Богомил и неговите последователи. Те са могъщото бунтовно движение в ония времена, което наистина е допринесло най-много за историческата популярност на българите. Но вие трябва да приемате богомилите като блудкавото романтично движение, което например Емилиян Станев рисува, един вид като далечни предшественици на комунистите. Вие нямате право да се спирате на същността на богомилството, нито да подчертавате, че то е израз на духовен метеж, който няма нищо общо с комунистическата идеология. Опитайте се само за момент да проповядвате днес някои от по-приемливите богомилски принципи или да се държите като богомил и тогава ще видите колко искрено е партийното преклонение пред легендата за богомилите. Всяка идея за откъсване, отцепване, за независимост е анатемосана от патриотичния амвон, разположен на ъгъла на улиците „Шести септември“ и „Гурко“ в София.

Цар Симеон не влиза в списъка на патриотичните гордости. Той е царят империалист, защото се стремял към Велика България, а пък това съвсем не е съвременна тема, защото „велик“ може да бъде само СССР. Да се приемат Симеоновите идеи е опасен уклон към шовинизма. В случая под „шовинизъм“ разбирай единствено неприемлив за СССР български патриотизъм.

В замяна на Симеон вие сте длъжен да се гордеете най-вече с цар Калоян. Той е, така да се каже, най-комунистическият български цар, най-прогресивният от всички. И то за какво мислите? Заради разгрома на кръстоносците и пленяването на високомерния западен благородник Балдуин. Ето я историческата мисия на България — да се бори срещу всякакви западни кръстоносци, да разгромява западни армии, да пленява западни императори. Мога да се обзаложа, че ако Балдуиновата армия беше дошла от североизток, ако беше руска, дори при абсолютно същото стечение на обстоятелствата Калоян щеше да бъде изваден от списъка на патриотите. И вероятно преговорите му с папата щяха да го причислят към западните реакционери. Но разгромяването на една западна армия, някакво средновековно НАТО — това е велик и безсмъртен подвиг, който всеки партиен патриот трябва да помни.

Ето че в проследяването на историята дотук ние видяхме нагледно процеса на кастриране на патриотичното чувство. Когато то е насочено срещу сили, противопоставени на стара Русия или СССР, прави се всичко, за да се поощри и развихри докрай. Когато е насочено срещу Русия или СССР — бива ликвидирано с един замах. Когато черпи вдъхновение от вековни борби за независимост в истинския смисъл на думата — бива смачквано, за да се сведе независимостта до понятие само спрямо определени сили.

Турското робство, или както официално почнаха да го наричат „османското робство“, е чиста територия за партийния патриотизъм, защото отново борбата е срещу Османската империя, т.е. срещу империализма. Българинът може да се гордее и с Ботев, и с Левски, че дори и със Захари Стоянов. Но, разбира се, стихотворението на Ботев „Патриот“ съвсем не е между препоръчаните патриотични реликви, както и разказът на Смирненски за стълбата не е между препоръчаните партийни реликви. Препоръчва се народняческата романтика, ахкането и охкането, тупането по гърдите и байганьовският вик във виенската баня „Булгар!“, но се пренебрегва свещенодействието пред името България, мечтата за истински свободна и независима България. За да се убедите в кастрирането на чистото патриотично чувство, погледнете в изданието на българската енциклопедия „А-Я“, 1974 година, където на Христо Ботев е отречена българската уникалност и се казва, че се бил развил „отчасти под влиянието на Карл Маркс“ (стр. 92).

Вече съм проследявал партийно-патриотичното пренаписване на най-новата българска история, където едни факти са погребани, други са преиначени, а трети — просто измислени, за да съответствуват на праволинейността на патриотичното възпитание. Вследствие на това пренаписване български граждани, които са били доказано платени шпиони и агенти на Съветския съюз в миналото, бяха въздигнати на героични пиедестали и съмнителните им физиономии — поставени наред с Ботев и Левски.

Но какво представлява образът на днешния български партиен патриот? Нека ми бъде разрешено да се опитам съвсем бегло да го обрисувам.

Това е гражданин, член на партията (иначе не би могъл да материализира патриотизма си), който вярва, че патриотизмът е гражданска добродетел, от която може да се печели. Ако патриотизмът изискваше от този гражданин жертви и страдания, той най-вероятно би се отказал от него. Този патриотизъм представлява същевременно някакъв вид общоприета обществена религия, която от своя страна опрощава греховете. Партийният патриот обича да провъзгласява, че е българин, само пред публика, за да се чуе и знае. И особено искрен е неговият изблик, когато си пийне и има възможност да се удари по гърдите и ревне:

„Ние сме българи, бре!“

Партийният патриот например никога не казва „Съветския съюз“, а произнася интимно „Съюза“, като нещо, което му е съвсем близко и родно.

Една от главните задачи на партийния патриотизъм е да издигне национална бариера срещу външното влияние, в случая западното. Само с подобна цел се правят нелепи сравнения.

Спомням си веднъж, преди години, група актьори се завърнаха от някакви военни маневри. Те нахлуха в сладкарница „Славянка“ и започнаха на висок глас да превъзнасят качествата на военните части, които бяха видели.

„С тази армия — казваше един бабанко — ще прегазим Югославия за една седмица!“

„Каква ти една седмица! — викаше друг партиен патриот. — Два дни стигат, за да вземем Белград!“

И по актьорски те се оглеждаха наоколо за аплодисменти.

Други партийни патриоти, особено всред писателите, произвеждаха всевъзможни писмени или словесни тиради на тема „От Витоша по-високо нема“. Въпреки че се изтрепваха да се надпреварват за командировки из чужбина, първата им работа на всички, след като се завърнеха, като се почне от Емилиян Станев и се свърши със Стоян Ц. Даскалов, беше да декларират, че в сравнение с България другите страни, особено западните, били някакви грозни, ужасни, нечовешки пространства. Изпълвайки домовете си със западни вещи, те не се свеняха да говорят за превъзходството на родното производство.

Партийният патриот умира да слуша отбрани народни песни и хора, дори онези, които са втръснали на всички от денонощната злоупотреба на Радио София с тях. Освен това той издирва или изкопава от миналото на своето селце някакви непонятни никому диалектни думи, които умишлено вкарва в разговора, за да изглежда по-български.

Особено силен е партийният патриотизъм всред преките органи на властта. Колко пъти при разпити първият въпрос, който човекът на сигурността извиква срещу задържания гражданин, е:

„Абе ти българин ли си, или не си?“

С други думи, това е апел на един българин към патриотизма на друг българин.

„Това се питах и аз!“ — отвърнал един мой познат на своя следовател.

„Защо ще се питаш! Как можеш да се питаш! Или си българин, или не си!“ — му ревнал онзи.

Слушал съм партийни патриоти да се гордеят с това, че в техния край правели най-хубавия бъркан качамак в света или че уловили най-вкусната пастърва, или че отгледали най-големия бик в света, или че могли да пият и пеят 17 дни без спиране и така нататък. Слушал съм и други, малко по-интелигентни партийни патриоти, да приписват на българския народен гений кралимарковски подвизи, за които другите народи не биха могли и да сънуват.

„Братче — хълцаха те с умиление, — Това, което българинът може да направи, никой друг не може!“

Далече съм от мисълта да сравнявам това площадно боботене с истинското чисто и свято патриотично чувство на онези българи, в които любовта към родина, минало, език и родна красота е нещо много голямо и дълбоко.

Но тази патриотична мътилка предостави на режима силно оръжие. Отъждествявайки себе си с България, този режим започна да отъждествява противниците си, критиците си и дори несъгласните с него с антибългари. Забележете, първото обвинение, което се отправя днес на несъгласен с комунистите гражданин, е, че „не е българин“. Ако се каже, че е враг на Съветския съюз, това може само да му спечели симпатии. Ако се каже, че е противник на партийното ръководство или пък просто е опозиционер на партийната линия, това не го дамгосва достатъчно. Но обявяването на някого за „враг на България, на българското“, това вече е много силна присъда, въпреки че в случая „България и българско“ са партийно-съветски понятия, които нямат нищо общо с истинската България и истинските българи.

Нека завърша с твърде ясното ми чувство, че въпреки партийно-патриотичното наводнение, което залива България от шейсетте години насам, въпреки корумпирането на свещени български стойности, въпреки опита да се смаже истинският патриотизъм чрез партийния му заместител, огромната маса от истински българи патриоти са запазили непокътната, чиста любовта си към своята България. Тази любов, която не се декларира по кафенета и площади, не се изразява в крякане на папагалски лозунги, нито се заплаща или хонорува, а мълчаливо стои в сърцето като трайна надежда във всяко голямо страдание и като неизразимо ликуване във всяка голяма радост.

  Георги Марков, Задочни репортажи за България, 1978г



Гласувай:
2
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: josarian
Категория: Политика
Прочетен: 2058150
Постинги: 1541
Коментари: 4924
Гласове: 4706
Календар
«  Май, 2017  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031