Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.08.2013 10:33 - Хора – и тя е човек!
Автор: josarian Категория: Политика   
Прочетен: 2006 Коментари: 5 Гласове:
20


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Преди два дни седях в луксозното кафене на “Шипка” 6. В голямото, лъскаво и пълно с лъскави българи заведение на “Шипка” 6. И както си седях, видях нещо ужасно, нещо наистина гнусно – пише Калин Терзийски за DW. И ни разказва.

Омръзнало ми е да слушам как около мен всички се оплакват, че не живеем в европейска държава, че живеем гаден живот, че животът ни е мръсен и беден, мизерен и отчайващ. Омръзнало ми е да гледам хора, които се оплакват, че не им харесва това, което Бог, съдбата, държавата, обществото и обстоятелствата са им дали. Омръзнало ми е да гледам хора, които мразят всичко покрай себе си, кълнат и псуват безобразията наоколо. Но когато пред тях се случи някакво ужасно безобразие, което могат да предотвратят или поне да реагират някак – те не го правят.
 Ние, ние не го правим! Не изключвам себе си. Да, и у себе си неведнъж съм наблюдавал именно това инфантилно и глупаво поведение: да недоволствам от всичко, а в същото време да не правя нищо срещу това, което разваля живота ми. С някакво особено злорадство изтърпяваме безобразията, които правят живота ни грозен и мизерен, без да предприемаме нищо. Търпеливо понасяме всевъзможни несправедливости и грозотии, за да можем след това да се оплакваме.
 София. България. Двайсет и първи век.

Преди два дни седях в огромното и луксозно кафене на “Шипка” 6. В голямото, лъскаво и пълно с лъскави българи заведение на “Шипка” 6. София. България. Двайсет и първи век. Имах среща с една майка на дете с аутизъм. За да видим с какво мога да помогна на нейната организация – родители на деца със специални потребности. И докато си чаках, в заведението влезе момиче. На около 15. Познавам такива деца. Работил съм като психиатър в най-голямата психиатрия на Балканите. Момичето беше с очевидна олигофрения. Олигофрения – запомнете това! – не е обидна дума. Това просто е остарял научен термин, който ние – злите и нетолерантните – сме натоварили със злоба и с негативни смисли. Затова ще го кажа другояче, както се казва в сегашната класификация на психичните болести: МКБ 10.

Момичето беше с умствена изостаналост. Най-вероятно нямаше кой да го гледа и то си скиташе. Или по-скоро искаше да проси. Всички сме виждали такива деца. Всички сме извръщали гнусливо очи и носове от тях. Защото те не изглеждат добре. Ние сме винаги много състрадателни към кученца и котенца, към дечица и болни – стига да не ни пречат да си пием кафето. Ето такива толерантни и състрадателни европейци сме ние! Нали сме европейска държава! Нали сме бели хора! Имаме право да си пием кафето, без да ни обезпокояват разни дебили и имбецили! Точно тия думи виждах изписани по повечето лица в кафенето.

Малкото болно момиче

И така. Момиченцето се огледа и точно в тоя миг – преди да е направило каквото и да било – дойде един барман, високо и силно момче. Хвана с доста сериозен борчески захват момичето – за врата и за гърба – и го повлече навън. Казвам – не поведе, а именно повлече! То се дръпна и започна да скимти. Не крещеше. Помислих си – как ли би реагирала на такова хващане някоя от лъскавите дами със силиконови горни устни и хиляда лева в портмонето? И така – момиченцето се развика. Изглеждаше безпомощно и ужасно. Не ужасено, а именно – ужасно. Като овца, която ще колят. Олигофрените не са красиви като мутресите… И понеже според бармана това дете явно нямаше право да издава звуци, той го сграбчи още по-здраво за врата и го повлече съвсем безмилостно. Влачеше го като куче. Всъщност – по-зле дори. С много повече злоба. Влачеше го така, както се влачи мразен и нежелан човек. Ръмжеше и го влачеше. Никой в залата не вдигна очи.

Ние сме европейци. Ние сме толерантни. Ние сме за човешките права. Ние сме за състраданието и за всички други „споделени европейски ценности“. Но докато барманът влачеше малкото лудо момиче, никой не вдигна очи. Никой не се обади. Само две-три млади жени казаха тихо: Е, това беше излишно… Нищо повече. Никаква реакция.
 Веднага позвъних на шефа на Агенция за защита на детето. Мил господин. Казах му за какво става въпрос. Той каза, че ще направи каквото може. След двайсет минути на място пристигнаха… две деца. Момче и момиче. На около двайсет и нещо. Това бяха Служителите на Агенцията. Те уплашено се опитаха да говорят с персонала. Но когато персоналът от наперени бабаити им се скара, те подвиха опашки и скромно се отказаха. И просто отбелязаха, че са си свършили работата. По чиновнически. Аз обаче не исках да се примиря и ги накарах да се обадят в полицията. От полицията поискаха трите ми имена и казаха, че ако момичето-олигофрен подаде жалба, ще ме извикат за свидетел.

Погнусата

Бях сигурен, че момичето-олигофрен нито знае да пише, нито пък е запомнило тая грозотия, която му се случи. Защото сигурно го гонеха по пет пъти на ден от разни места. Но аз помнех. Бях отровен от грозотата на този наш български живот. От грозотата на споделеното ни българско бездушие. Отидох и се развиках на бармана. Той ми каза, че ако трябва, и мен ще изхвърли. Аз го изгледах с цялото унищожително презрение на света. Бях сигурен, че мога да му счупя краката. Но исках да съм – о, Боже! – исках да съм европеец! И затова отидох при управителя. Оказа се млада жена. Казах й, че съм писател и психиатър и че не мога да позволя в центъра на София в моята уж европейска страна да се случват такива неща. Тя ми се изсмя и отвърна, че не я интересува кой съм. Но ако съм искал, съм можел да дойда и да работя в нейното заведение. Та тогава да си отварям устата.

Останах с безсилно отпуснати ръце. Обхвана ме погнуса. Обадих се на разни телевизии – и те ми се изсмяха. Тъй че да го повторя отново тук: Заведението на “Шипка” 6. От там изхвърлят с бой нашите болни деца. Българските деца имам предвид. А аз не искам да виждам никога такова отношение към дете, нито в центъра на София, нито където и да било другаде. Страх ме е, че ако поведението на тези хора, на тези бармани и управители и на всички там, ако то остане без реакция, ако остане ненаказано, тогава наглостта и чувството им за безнаказаност ще пораснат до небето.

Казах ви – обхваща ме ПОГНУСА. Най-вече от нашето безсилие. Но защо не пробваме да направим нещо? Не можем ли? Не съм сигурен.

Автор: К. Терзийски;

Редактор: А. Андреев

Източник: e-burgas.com



Гласувай:
20
0



1. klarato - Просто недей се отказва да променяш нещата.
19.08.2013 10:53
Просто недей се отказва да променяш нещата. Въпреки погнусата, апатията, страха и неадекватността
цитирай
2. isteater - Ужас... просто ужас... :((
19.08.2013 12:10

а, той момчето - бармана - тях собствениците ги карат да ги пъдят
и да не им осмърдяват заведението...,
защото пък утре той ще е без работа
:((

нито - така
нито - иначе
..

цялата работа й на държавата е сбъркана
и само я търкаляме с всеки изминал ден

нищо няма да се промени (или поне не и към по-добро...)
те тези с повече акъл и възможности най-вече

отдавна заминаха...

цитирай
3. bogdan33 - В нормалните страни тва няма да се ...
19.08.2013 15:43
В нормалните страни тва няма да се случи щото такива отдавна са по клиниките и болниците.А тва че някаква турбо балканска баровка парвеню ти е казала да си затваряш устата не би трябвало да те впечатлява особено.Все пак нали сте осъзнал,че българия в някой отношения е 15 века изоставаща от нормалните страни,човешки отношения и тн.Как би постъпила собственичката на някой бар в Манила да кажем преди 10 века?Ми по много сходен начин както е постъпила тая.Викнала е "бияча" да изкара смрадливото псе.Да не го изкава някой от клиентите... И така.
цитирай
4. vencivaleri1951 - Привет! "Развали" ми вечерта, но постинга ти е точен.
19.08.2013 20:48
Никой от нас не знае какво му готви съдбата. Ето най-силния човек през 80те на миналия век завърши земния си път с Алцхаймер и в памперси/Рейгън/
Даси кажа правичката преди години и аз съм отбягвал подобни хора докато:
Отивах на свиждане в белодробната клиника на МА ./ Тя е близо до психиатрията/
От там се чуваше прекрасно изпълнение на " Каста Дива" Вдигнах очи и видях африканка хванала с ръце решетките и пееше. Отдолу се бяха събрали хора-пациенти, лекари , сестри...Повечето бяха със сълзи в очите. Винаги съмобичал тази ария, но никога не ме е грабвала така като тогава. И до днес чуя ли я винаги отза тъмна дама хванала решетките е в очите ми. Бъди здрав!
цитирай
5. josarian - Жалко наистина, но това може да се види мсеки ден из София, ерго - България...
19.08.2013 21:09
А защо? Защото никой не е възпитал това момче вкъщи така, че да знае ,че и олигофрените са хора. И в тази тежка криза те просто немогат да съществуват. Та нали по това се различаваме от животнит - при тях естествения подбор решава нещата, но ние уж сме хора, надарени с душа. И трябва да се грижим за безпомощните. Виждал съм в Швейцария и Австрия как се отнасят към такива хора. Нали се сещате, че не по този начин - за врата и навън, като мръсна котка... Но затова това е нужно възпитание, пример от родители и т.н. Нека не забравяме, че не са толкова далеч времената, когато нацистите пращаха в газовите камери такива клетници, пък комунистите ги обричаха на доживот в лудница, и то каква лудница! Нормален да си - ще полудееш...
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: josarian
Категория: Политика
Прочетен: 2121555
Постинги: 1541
Коментари: 4924
Гласове: 4721
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31