В съзнанието ми е неизличимо запечатана една реплика от трибуната на Народното събрание – реплика знаменателна в своята наглост – и може би най-симптоматичната за нрава и манталитета на комунистите – все едно под какво име и в каква форма ни се представят.

Става дума за началото на прехода – в зората на 90-те, когато травмата от комунистическото управление е ощепрясна, когато свидетелства за безобразията и предателствата на партията с главно “П” буквално всеки божи ден се появяват в публичното пространство: убийствата без съд и присъда, концлагерите, “народният” съд, България като шестнайстата Съветска република. В същото време комунистите пак са тук и пак са си същите – отново са на власт, вече са успели да спретнат една национална катастрофа и усилено подготвят втората.

Тогава диспутите за тяхната отговорност и вина пред националната история бяха чести и разгорещени. В хода на един такъв Филип Боков, тогава депутат от БСП, заяви от трибуната на НС, че неговата партия поема вината, само че “само с мезета”.

Цинизмът на този калабур надминава представимото. И този цинизъм е най-характерният белег на БСП/БКП в политическия живот на България. Става дума за една партия, която смята себе си за изначално невинна. Когато стане дума за вина, винаги се намира някой друг, който да е виновен – най-често някой от нейните политически опоненти – или в краен случай фигура от миналото, от която настоящите комунисти отдавна са се отрекли.

Тази стратегия за прехвърляне на вината другиму е един от най-ефективните защитни механизми на БСП. Той сработва винаги, когато трябва да се поеме отговорност за някое безобразие – за някоя гавра с националната съдба. Тогава на черното се казва бяло, а на бялото черно – и лъжата се провъзгласява за истина с патос и смайващо хладнокръвие.

Примерите са легион. По времето, в което Филип Боков произнесе тази сакрална фраза, в българските медии се появяваха свидетелства на хора, преживели ужаса на комунистическите концлагери. На много места в страната се разкопаваха масови гробове на убити без съд и присъда в дните след 9-ти септември 1944 г. Би трябвало тази страшна реалност, чиито мащаби за пръв път бяха направени публично достояние за българските граждани, да накараотговорните за тези престъпления да замълчат – поне от кумова срама.

Да, ама не. Не само че не замълчаха, но и се нахвърлиха върху тези, които повдигнаха завесата пред кървавото минало. Наричаха ни “гробокопачи”, “лешояди”, “реваншисти”, “екстремисти”. Призоваваха ни да спрем да се ровим в миналото и да гледаме напред. Обличаха своя цинизъм с призиви за национално съгласие и национално помирание. Казваха, че трябва всички заедно да извървим прехода към демокрация – с претенцията, че те трябва да доминират в този преход, тъй като именно те били свалили Тодор Живков и сложили край на неговия диктаторски режим.

Плашеха хората, че ако дойдем на власт, ще бесим редовите комунисти по уличните стълбове. Разбира се – не изричаха тези прогнози публично, но те бяха постоянен рефрен на техните партийни събрания. Логично между впрочем – представяха си, че ние сме като тях. Плашеха хората с това, което самите те бяха правили, идвайки на власт с помощта на окупационната Червена армия.

Казваха: тези брадатите са опасни. Екстремисти са. Ние сме добрите, знаещите, можещите. Ние ще донесем сполука за България. Ние няма да се ровим в миналото и да разпалваме стари вражди. Което не им пречеше да ни определят и като фашисти – при всеки сгоден случай. Или – когато нямаше как другояче да се оправдаят – да определят като фашисти собствените си невинни жертви. Или да сравняват своя “народен” съд с Нюнбергския процес. Нищо, че международният трибунал срещу престъпленията на фашизма издаде общо 12 смъртни присъди, а българският “народен” съд – 2730.

Спомням си истерията, която настъпи във връзка с прословутата “карта с черепите”. През 1990 г. във в. “Демокрация” непрекъснато постъпваха нови и нови сведения за комунистическите концлагери и затвори – и свидетелства за зверствата, извършени в тях. До този момент това беше строго пазена тайна: сега повдигането на завесата предизвикваше истински потрес.

Беше създадена държавно-обществена комисия за разследване на злодеянията в концлагерите. Вестникът се обърна с апел към своите читатели, който гласеше следното:

“Уважаеми читатели, помогнете ни да съставим карта на българските социалистически концлагери. БКП държи заключени архивите и единственият начин нашето общества да научи цялата истина и да ъдат образувани следствени комисии е нашето участие.”

Това обръщение предизвика истинска лавина от разкази на очевидци – част от които бяха събрани и издадени в книгата “Българският ГУЛАГ. Свидетели”. През април 1990 г. “Демокрация” пусна и прословутата “карта с черепите” – на която с черепи бяха отбелязани комунистическите лагери и затвори, през които бяха преминали над стотици хиляди българи. София беше маркирана с Партийния дом, над когото тогава още стърчеше рубинената петолъчка, а над картата беше изписан основния предизборен слоган на СДС: “45 години стигат”.

Вдигна се свиреп вой срещу този плакат – при това не само в “Дума”, но и в уж “капиталистическите” часови вестници – и дори в културни такива – като в. “Култура” например. Обвиняваха ни в реваншизъм, екстремизъм и какво ли не – сякаш ние бяхме виновни за съществуването на тези лагери, чиито мрачни реалности на практика поставяхазнак за равенство между фашизма и комунизма. Комунистически активисти обикаляха из градчета и паланки и най-сериозно обясняваха тази карта с кръвожадните щения да опозицията да убива за възмездие. Скъсаха се да повтарят как с отпечатването на тази карта сме сторили огромна политическа грешка, как тази идея ни била подхвърлена от лоши западни съветници като Жак Сегела например – и прочее подобни нелепости. От цялата тази пропагандна кампания излизаше, че темата с концлагерите е табу и трябва да си остане такова – и ние сме по-виновни от техните създатели с факта, че я правим публично достояние.

Цинизмът на манипулацията по отношение на комунистическите концлагери е не по-малко впечатляващ, отколкото поемането на вината с мезета. Сякаш ние бяхме убивали и изтезавали хора, а не те. Никакво чувство за вина, разбира се – като че ли бяха ампутирани от него. В крайна сметка БСП така и не пое вината за престъпленията на комунистическия режим – убийствата, лагерите, смачканите човешки съдби очевидно са били дело на някаква друга партия, не на тяхната. Били са “грешки”, с които те са се преборили – именно те, никой друг.

В крайна сметка наистина спечелиха изборите месец след като публикувахме картата с черепите. Но не заради нашите грешки в кампанията – каквито, разбира се, имаше – и не заради прочутата карта. Хората – особено в провинцията – гласуваха отново за БСП не защото харесваха тази партия, а защото се страхуваха от комунистите. Този страх бе дълбоко атавистичен – и неговото начало бе положено именно чрез концлагерите и убийствата без съд и присъда. Преди се страхуваха да не попаднат в Белене или Ловеч, сега ги караха да се страхуват от онези, които изричаха гласно истината за българските концлагери.

И хората наистина се страхуваха – не от нас, а от това, че припомнения с тази карта ужас може да възкръсне. (Не без основание между впрочем – кървавата участ на Надя Дункин показва доколко основателен е този страх.) Този ужас бе насъщен за БСП – той стана причина България да бъде единствената страна в целия Източен блок, в която хората след падането на Берлинската стена избраха да бъдат управлявани отново от комунистическата партия.

Въплътената в този случай претенция за невинност се възраждаше отново и отново в годините на българския преход. Могат да се посочат много примери за това – които вече са се превърнали в толкова устойчиви политически клишета, че дори и нормални, здравомислещи хора вярват в тях.

Например митологемата: “Филип Димитров съсипа селската стопанство.” Защо? Защото бил разградил ТКЗС-тата и върнал земята на хората. Сякаш с тези ТКЗС-та България беше цъфнала и вързала. Сякаш никой не си спомняше занасилието, с което бяха създадени, за жълтите стотинки, които обединените в тях земеделци получаваха за своя изнурителен труд. Сякаш бе изтрита паметта за голямата индустриализация, която произвеждаше само загуби, но която натири земеделците в големите градове и ги превърна в хора без корен – точно каквито бяха необходими за поддържане на пост-комунистическата власт и нейното логично отроче – чалга-културата.

В същото време истината за текезесарското земеделие е добре известна: единственият негов “успех” е, че успя да изкорени почти без остатък трудолюбието на българските селяни, тяхното достойнство да бъдат стопани на собствената си съдба. Иначе самото селско стопанство бе съсипано много преди 10-ти ноември – и внасяхме боб, лук и чесън още в годините, в които строяхме светлото комунистическо бъдеще. Едва ли е необходимо да се привеждат многобройни доказателства за това. Достатъчно е и свидетелството на някогашния председател на републиката, другаря Петър Младенов, пред четиринайсетия конгрес на БКП, който тогава заяви следното:

“Създаването на аграрно-промишлените комплекси в началото на 70-те години отслаби връзката на селяните със земята. От традиционни износители България стана ежегоден вносител на картофи, фасул, зеле, лук, фураж…”

Въпреки това обаче мантрата е намерена: “Филип Димитров съсипа селското стопанство.” И е пусната в обръщение, превъртяна е хиляди пъти през услужливата мелница на медиите – додето и най-непредубедените, виждайки наистина съсипаното селско стопанство, не повярват в нея.

Големият цирк започва, когато БСП се заема да изправи великата грешка на СДС – и се образуват тъй наречените “орсовки” – нещо като възобновени ТКЗС-та, формирани уж на доброволен принцип и кръстени така на името на депутата от БСП Златомир Орсов – идеолог и организатор на цялото това движение.

Оросвките се пръкват при управлението на Жан Виденов, когато на рекомунизацията на българската икономика е дадена зелена светлина. Те дори обединяват акциите си в създадената специално за целта Българска Земеделска и Промишлена Банка, ръководена от Веска Меджедиева, благоверната съпруга на Румен Спасов, син на Мирчо Спасов. Банката се прочу с това, че беше учредена с изцяло откраднат уставен капитал – три милиона долара, отмъкнати не от друг, а от Михаил Чорни – от един авантюрист с леви убеждения на име Павел Тренев. В крайна сметка банката фалира, Веска Меджедиева забягна в ЮАР (заедно с немалка част от нейните активи), където пребивава и до ден днешен, а земеделците, обединени в “орсовки”, се оказаха ограбени. Ако днес някой може да ми посочи поне една оцеляла “орсовка”, нека го направи. На мен такива не са ми известни.

Презумпцията за невинност е общовалиден принцип в политическата стратегия на БСП. Гротеските и абсурдите не пречат – партията дори не ги забелязва.  След като управлението на Жан Виденов предизвика глобален финансов колапс през 1996 г. и докара българския народ до просяшка тояга, лидерите на БСП не се посвениха да определят и този политически банкрут като своя заслуга – в защита на българските интереси. И до днес за тях важната дата в драматичните събития от началото на 1997 г. не е 11-ти януари, когато хората обкръжиха и почти превзеха българския парламент, вбесени от отказа на БСП да гласува декларация за предсрочни избори. Не – за тях голямата дата е 4-ти февруари – която вече редовно се чества като ден на доблестта и достойнството на БСП, която мъжествено и в името на националното помирение се била отказала от мандата си!

Последното впрочем е опашата лъжа, тъй като новият кандидат за премиер Николай Добрев, заедно с лидера на БСП Георги Първанов, влязоха при президента с папка, в която се мъдреше състава на новото социалистическо правителство – само че Петър Стоянов отказа да я приеме – и не даде мандат на БСП, въпреки че Конституцията го задължаваше. Същият ден бе свикан и Съвета за национална сигурност към президента – по време на който представителите на БСП, виждайки, че страната е на практика възстанала и по всички важни пътища са издигнати барикади, се отказаха от своя мандат и се изсулиха като мокра връв от своята отговорност за поредния банкрут на България. Да са изпитвали чувство за вина случайно? Не, моля ви се – само с мезета. Напротив – те са достойните, застанали над своя партиен интерес – и с това спасили нацията от евентуална гражданска война.

Ще кажете: това са отдавна минали събития. Не, не са. Презумпцията за невинност действа и до ден днешен. Виновен е винаги другият , политическият опонент – никога самата БСП; както знаем от поетичните й послушници, тя евинаги права – когато съгреши дори.

Днес например все още не цялата държава, но българската енергетика е във фалит. И кой е виновен? ГЕРБ, разбира се. Били допуснали твърде много производители на електроенергия от възобновяеми източници. Нищо, че ако сега финансовият дефицит на НЕК е минус 2,5 милиарда лева, в края на предишната тройна коалиция вече беше минус 2,2 милиарда – прахосани по малоумния и антибългарски проект АЕЦ “Белене”. Нищо, че днес компанията не може да оцелее заради популисткото купуване на доверие чрез социални поддаяния – например чрез спирането на цените на тока и намаляването им с пет процента. Нищо, че в паниката спешно се търси виновник и са нарочени ЕРП-тата – които вече завеждат арбитражни искове срещу България на стойност милиарди евро – с всички шансове да ги спечелят. БСП  да има нещо общо с това? Твърдо не. Абсурдно е да има.

Виновни са винаги другите. Ето ви още една натрапчива мантра; дотолкова натрапчива, че се оказа прилепчива и за традиционната българска десница: “ГЕРБ е партия на полицейщината, тя превърна България в полицейска държава”. Само дето правителството на ГЕРБ подаде оставка след първите тежки сблъсъци между протестиращите и полицията (или по-точно – между внедрените сред протестиращите провокатори и полицията). За сметка на това правителството на Орешарски не благоволи да си тръгне след дълги месеци масови протести, при които стана пределно ясно, че единствения му реален ресурс са стоманените заграждания и полицейските палки.

БСП забрави и 11-ти януари 1997 г., и 14-ти януари 2009 г. – когато жълтите павета бяха обагрени с кръвта на протестиращите студенти. Забрави и една процедена през зъби фраза, произнесенана 14-ти декември 1989 г. от първия й “реформиран” лидер Петър Младенов: “По-добре е танковете да дойдат.” Говореше за тотално подслушване, разпоредено от злодея Цветан Цветанов, но забрави скандала с мега-разработката “Галерия”, развихрил се по време на тройната коалиция, когато ДАНС подслушваше дори шефа на парламентарната комисия за национална сигурност – и дори шефката на парламентарната подкомисия, отговаряща за тази тайна служба.

“Полицейщината” някак удобно пасваше като клеймо над ГЕРБ, тъй като двамата най-известни лидери на тази партия бяха работили в структурите на вътрешното ведомство. Но БСП също тъй удобно забрави, че нейният единствен засега президент и един от нейните министър-председатели бяха агенти на ДС, че структурите на найната икономическа и политическа власт се дължат на мрежа, създадена от комунистическите тайни служби – че същи произход имат олигархични и кукловодски формирования като “генералското движение” и “кръга Монтерей” – в които основна фигура е ген. Любен Гоцев – който пък според много източници е истинският Кръстник и на ВИС, и на СИК. Или може би да си служител на вътрешното ведомство в демократична България е по-позорно, отколкото да си агент или офицер от ДС?

Тази претенция за невинност, съчетана с черен PR и стратегии за охулване на политическите противници понякога водят до абсурди, които са направо изумителни. Един пример само е достатъчен, за да ви убеди в това. По време на протестите през лятото миналата години БСП и нейните сателити направиха всичко възможно, за да охулят и низвергнат протестиращите. Наричаха ги наемници, хулигани, богати безделници, улични банди, наркомани, пияници, “соросоиди” и какво ли не още. Това обаче явно им се видя недостатъчно, затова изпратиха провокатори, които да предизвикат сбивания в редиците на протестиращите, като използваха за целта своите хора от протестите през февруари, чрез които бе свалено правителството на Бойко Борисов.

Един от тях бе прочутият Бисер Миланов – Петното, имащ богато криминално минало и многобройни присъди. Същият е заснеман многократно при опитите да провокира протестиращите заедно със своите авери – опити, които за щастие не постигнаха успех. В крайна сметка беше арестуван за заплаха за убийство – и вкаран задълго в следствения арест, където се намира и до момента.

Та този герой на нашето време, изпълнявал тъй ревностно мръсните поръчки на БСП, наскоро беше доведен с белезници в сградата на Народното събрание – за да бъде изслушан от временната парламентарна комисия, създадена да разследва корупционните прецеденти, свързани с Христо Бисеров – към която обаче бе прикачен и напълно абсурдния казус с Петното. Той пък внезапно си спомни, че Бойко Борисов го бил викал в Банкя и му предложил 500 000 лева, за да радикализира протестите срещу кабинета на Орешарски.

Абсрудното в случая е, че същият този Бисер Миланов провокираше протестиращите срещу кабинета в битността си на контарпротестиращ – и често се налагаше да бъде озаптяван от тях или от охраняващите протеста полицаи – и това бе повече от очевидна, при това богатодокументирана дейност. Същият впрочем бе изразил публично огорчението си, че от БСП не са му се отблагодарили достатъчно, задето през февруари 2013 г. бил “свалил” Бойко Борисов!

Но няма как партията да бъде виновна за протестите – въпреки абсурдната конфигурация на новата тройна коалиция, въпреки липсата на отговор на въпроса “Кой?” Виновни са другите – и даже Бисер Миланов – Петното е техен и е работил за тях – нищо, че самият Орешарскибезропотно го изслушваше на своите седенки – като представител на гражданското о
Едвин Сугарев
www.svobodata.com/page.php
бщество.

....... нямаше да стигнем и до „Преврата 11.05.13“ нито до „кодекса на Мая и Йоло Денев“ а още по-малко но по-СРАМНОТО „ България - Троянския кон на Путин в Европа“
Гореща новина: Падна Правителството на Франция, гордостта на ПЕС и БСП