Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.08.2014 20:54 - Грубостта
Автор: josarian Категория: Политика   
Прочетен: 2433 Коментари: 4 Гласове:
4

Последна промяна: 12.08.2014 20:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

 

“Грубостта дойде в нашата страна веднага след войната и влезе в нашия живот, вкарана от ръката на НАСИЛИЕТО. Фактът, че всеки може да се изяви като упражни властта си, за да причини зло на някой друг човек – стана главният факт на епохата.” Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години, публикува се за първи път.

Понякога, макар и много рядко вестниците, излизащи у нас на български език, докосват обществени страни от живота и действителността. Това са случайни проблясъци, които под дебелата напарфюмирана помада на празнословието внезапно разкриват истинския цвят на живото лице. Става въпрос за напълно случайни моменти – резултат било на недоглеждане, било на наивност. В този дух неотдавна “Литературен фронт” проведе и отпечата един разговор под заглавие “Нарушеното общуване” и подзаглавие “Измерения на малката грубост”. Това подзаглавие определя твърде категорично територията на грубостта, за която може да става дума в един публикуван разговор. Голямата грубост е извадена от разговора, тъй като за да се говори за нея трябва голям кураж, а тъй като куража на “Литературен фронт” е малък, логично е да се говори за малката грубост. Разговарящите, разбира се, не са дефинирали какво точно разбират под “малка грубост”, но не е трудно да се разбере, че това е изключително грубостта на малкия човек. Второто указание за несериозността на този разговор е подбора на разговарящите, който едва ли би могъл да бъде по-случаен – един писател, един поет, една съдийка и един философ. Бедата не е в професиите на участващите в разговора, а в наивното и бих казал несериозно отношение към такова крещящо явление в социалистическата действителност, каквото е грубостта – и малката, и голямата. За съдийката Т. Антонова причините за грубостта лежат (представете си) в семейството. Писателят Дончо Цончев гледа на грубостта като на някакъв вид умиляващи романтични жестове, докато философът К. Нешев определя грубостта като обществен и морален нихилизъм. Единствено Емил Симеонов инстинктивно долавя истинската посока на вятъра, като казва, че грубостта е начин на СЕБЕОСЪЩЕСТВЯВАНЕ.

Все пак въпреки всички уговорки, въпреки затварянето на очите пред най-очевидните изводи и факти в този разговор изплува голямата истина – че грубостта никога не е била присъща на нашия народ и че тя е станала обществен фактор едва в последните тридесет години.

Сигурно грубияни и груби отношения е имало винаги. Но проследявайки народния епос и нашата по-стара литература, ние не можем да не бъдем приятно изненадани от мекотата на отношенията между старите българи. Но нека да не отиваме далеч. Без никакво романтизиране, спомнете си вашите собствени дядовци и баби, хората от тяхното поколение, опитайте се да си припомните техните отношения, техните разговори, техния интимен свят, вие ще видите колко по-човечни, колко по-внимателни и колко по-топли са били те. Вие ще се натъкнете нерядко на сурови характери, но не на груби. Дори ругатните и псувните на старите нямат тази вулгарна острота и хапещата преднамереност на ругатните и псувните от наше време. Бих казал, че ругатнята от онова време по-скоро е звучна дума, за да изрази лична болка, докато сега е юмрук, за да нанесе някому болка. Но не е въпросът за груби думи, а за груби отношения.

Вземете всички големи писатели от нашата класика – Каравелов, Вазов, Йордан Йовков и дори Елин Пелин – и ако смятате, че те са изобразили правдиво действителността, всред която са живели, вие ще можете да откриете колко мека е тази действителност в сравнение с днешната. Сравнете отношенията на Вазовите “Чичовци” или Йовковските селяни с кой да е съвременен български обществен кръг и вие ще потръпнете от разликата, която наистина можем да наречем революционна. Участниците в разговора на вестник “Литературен фронт” отбягват да определят ОТКОГА точно българите са станали груби, нито дръзват да си зададат въпроса ЗАЩО българите са станали груби.

Вярно е, че настоящият век поднесе още от самото начало поредица от най-горчиви и жестоки изпитания за един миролюбив селски народ. Безсмислени войни и още по-безсмислени обществено-политически разпри разпалиха докрай налудни страсти и беше необходима огромна народна мъдрост и търпение, за да се превъзмогнат удари и болки. Истински или фалшив, буржоазно-християнският морал изискваше състрадание, помирение и толерантност. Законът “око за око, зъб за зъб” никога не е имал сериозна давност в нашата страна, въпреки немалкото примери. Селският характер на народа ни, общуването със земята и животните са му дали много повече от мъдростта на природата, отколкото да кажем са получили работническите маси в големите капиталистически страни. От друга страна, нашият народ винаги е бил далеч от демагогската учтивост на цивилизацията, която ще ви даде път при вратата, ще ви каже “моля”, но ако паднете от глад на улицата – ще ви прескочи, или пък от омраза към човечеството ще завещае наследството си на хотел за котки. Ние никога не сме били силни с изрази като: “Бих ли могъл да си позволя да ви кажа”, но в своя разговор за грубостта хората от “Литературен фронт” имат предвид също отсъствието на тези изрази.

Грубостта дойде в нашата страна веднага след войната и влезе в нашия живот, вкарана от ръката на НАСИЛИЕТО. Насилието, чийто главен образ е терора. Никога преди в цялата ни история нашият народ не е подлаган на толкова огромно, страхотно и чуждо на неговия характер насилие. Четейки диалога на разговарящите другари от “Литературен фронт”, аз неволно си помислих, че може би овцете никога не разговарят за грубите маниери на вълците, но само за грубите намерения на овните. Съвсем не вярвам, че и четиримата участници в разговора не знаят какви меки, внимателни, толерантни, учтиви и мили обноски се бяха развихрили из нашата страна между 1947 и 1954 година. Взимам само така наречения “върхов период”, или както го нарекоха у нас “период на култа към личността”. Време, при спомена за което няма български гражданин, все едно партиец или безпартиен, който да не потръпва. Насилие, което се изрази не само в арестите, побоищата, инквизициите, интернирането, затварянето, насилие, което ни остави не само рекордите на свирепост и низост, на душевно опустошение и нравствено осакатяване на цели поколения, но което главно установи ВЛАСТТА НА ЧОВЕК НАД ЧОВЕКА. Фактът, че всеки може да се изяви като упражни властта си, за да причини зло на някой друг човек – стана главният факт на епохата.

Обществената структура у нас поставя хората в най-тоталната зависимост един от друг, която някога е съществувала на земята. Във вашия живот вие зависите от абсолютно всекиго без значение кой сте и на какъв пост сте. Вие зависите във вашето жилище от съквартирантите си, вашата храна зависи и от кварталния бакалин, от продавача в “Плод и зеленчук”, от продавача в млекарницата. Дори вашият вестник зависи от кварталния будкаджия. Вие много рядко можете като свободен и независим човек да отидете и да си купите това, което искате. В грамадната част вие трябва да сте доволни с това, което ви се даде. В ресторанта зависите от келнера (може въобще да не ви сервира), за всяко нещо зависите от връзките, с които разполагате или не, във вашата служба зависите от подслушването на портиера, от клюките на секретарката, от лагерите, в които се намират колегите ви, от настроенията на началника, от хората зад вас или пред вас… от всичко. Но нещата са двустранни – те, всички – също зависят малко или много от вас! Колкото и малък и безобиден да сте, вие също можете да упражните своята власт и да дадете на някои да разберат.

Никога няма да забравя една разплакана гражданка на площад “Ленин” преди няколко години, която каза: ” Кажете ми защо всеки иска да ми бъде началник! Кондукторът в трамвая ме нахока, задето съм четяла вестник, хлебарят ми хвърли парите, когато му казах, че искам този хляб, а в сладкарницата келнерката ми каза: “На тази маса ми е далече да ви сервирам, преместете се на друга”. Защо всеки е толкова груб!”. Защото, тук се връщам на обяснението на Емил Симеонов, “това е начин за себеосъществяване”.

Много пъти се бях питал “защо биячите в Държавна сигурност биеха”. Заради партията, родината или комунизма? Не. Те биеха изключително и единствено заради себе си. Защото те се осъществяваха чрез биенето. Другото беше само повод. А защо на хората е нужно да се осъществяват чрез грубостта? Защото грубостта е власт. Грубостта е нахлуване в територията на другите, грубостта е нарушение на зачитането и уважението на другите хора. Но забележете, грубостта не е признак на сила, а само илюзия за сила. Аз не съм видял по-триумфиращо лице от това на един български гражданин, служител на властта, който вдигна ръцете си във въздуха и извика: “С тия ръце аз съм бил папата, бе!”. Оказа се, че покойният папа Йоан XXIII, когато е бил католически свещеник в България, е имал неприятна среща с въпросния гражданин. Но вие виждате триумфа, гордостта, славата на грубиянина, който се осъществяваше чрез това истинско или приписвано насилие.

Но в царството на грубияните грубостта не е само средство за нападение, но и средство за защита. Виждали ли сте търпеливи, меки хора, които понасят, понасят и понасят, докато другите ги тъпчат, мачкат, унижават. Но един ден, внезапно те се обръщат с пламнало лице срещу грубостта и безогледността, стоварват юмрука си върху бюрото на началника, (чието сърце подхвръква) и му казват: “Слушай, сине майчин…!”. Спомням си щастливите очи на един толкова унижаван и омачкван чиновник, който редовно е бил блъскан от своя груб и недодялан началник и който един ден се решил и го блъснал така силно, че онзи се изпремятал по стълбите и не обелил нито дума. Чрез грубостта униженият човек бе намерил отново своето достойнство. Разбира се, че е ужасно, разбира се, че е обидно човек да се изравнява с грубиянина, но когато (нека и аз цитирам Андрей Германов):

…те теб въртят, ти друг въртиш,
притискат те и ти притискаш,
кръжат по теб и ти кръжиш
от тебе искат и ти искаш.

Вземете напълно непознатия размер на хулиганщината у нас преди войната и съпоставете с днешните сцени на безобразна грубост. Помни ли някой някога на футболен мач от тридесетте години изстъпленията, които сега стават по някои български стадиони? Ако за Шотландия или за Южна Италия те са традиция, спортното хулиганство никога не е имало традиция у нас. Психологически можете да го разглеждате в много аспекти, най-важният от които си остава пак СЕБЕОСЪЩЕСТВЯВАНЕТО.

Ние сме груби в обноските си, защото отношенията ни са груби, защото животът ни е груб. Известна част от този груб живот е и несъществуващото възпитание в семейството, пренебрегнатото възпитание в училището, липсата на възпитание в обществото. Какви вежливи и внимателни обноски искате в страна, в която един от най-първите й ръководители заявява на събрание на работници: “Аз искам да кажа на нашите интелектуалци, че ако карат така ще заиграе тоягата!”. (Цитирам по памет). Вие не можете да говорите като поети, композитори, артисти с езика на коньовичарски файтонджия. А нека кажа, че този език не е рядък и че намира много подражатели. Хората от “Литературен фронт” отбелязват, че думичката “моля” била почти изчезнала от нашия речник. Според мен още по-лошо е съществуването на думичката “другарю”, която има само фарсова стойност, защото човек не може да бъде другар в царството на грубияните.

Аз искам да разширя още повече територията на грубостта у нас. Никак не е въпрос да се качваме и слизаме внимателно от трамваите, или да си казваме “моля”. Въпросът е за толерантността спрямо онези, които не са съгласни с нас, спрямо онези, които не ни харесват, но които имат пълното право да съществуват такива, каквито са. Звучи малко парадоксално, че може би апелирам за толерантност спрямо грубияните, но може би единственият начин да се отървем от тях е като не им връщаме със същото или като се СЕБЕИЗЯВЯВАМЕ не чрез грубостта, а чрез толерантността. Имаше период в нашата литература, когато някои писатели се хвърляха в изобразяването на “грубоватия”, но положителен герой. Потече една литературна река от: “Стига, бе… Давай, бе… Гледай си работата, бе!”, която сякаш искаше да възвиси някаква си мъжествена грубост и я направи нравствена добродетел. В известни случаи човек може да бъде фамилиарно груб и това не непременно е лошо, но узаконяването на този тон на “бе-кането” в нашия език едва ли би разтворило вратите за по-дълбоки, по-искрени и толерантни отношения. Поне аз не мога да понасям този образ на романтизирания грубиянин, който прикрива празнотата си с глъч и мускули. Логично, разговарящите в “Литературен фронт” се питат какво може да се направи срещу грубостта?

Мисля, че може да се направи много нещо. Лично аз не разбирам предложението на К. Нешев за “широка обществена и лична профилактика”. Страх ме е, че се предлага някакво “грубо” справяне с грубостта. Страх ме е, че отново и за кой ли път се вярва, че с едно постановление или кампания във вестниците въпросът ще бъде разрешен. Може да се заповяда употребяването на думите “моля” и “извинете”, могат да се въведат цели ритуали на учтивостта и любезността – но това ще е само пародия.

Всичко лежи в тази сложна плетеница на взаимните ни отношения. Дотогава докато ние нямаме желанието да разбираме онези, които не са съгласни с нас и не постъпват както нам се иска, дотогава докато ние нямаме чувството за толерантност към всички, които малко или много се различават от нас, дотогава докато ние не научим, че преди всичко сме хора и сме длъжни да се отнасяме с уважение един към друг – грубостта ще си остане единственото средство за прикриването на нашето невежество, лошо възпитание и комплекс за малоценност.

Единствената ни утеха е, че грубостта винаги е била признак на слабост, че грубияните винаги са били слаби хора.

image

  Георги Марков


7 часа · 


Тагове:   Георги Марков,


Гласувай:
4
0



1. 1997 - 45 години стигат
12.08.2014 21:35
Като ще се връщаме 45 г. назад да потърсим за свидетел някой от неспоменатите автори. Каравелов описва идилията в която Николчо прибира парите на тате си и мама си.Нека каже нещо Алеко. Нещо за изборите, за политическото насилие и убийства. Или затворникът за простото стихче "Темно брате, темно ете, като в катраница" Елин Пелин. Може да попитаме и окото на Гео или Румянцев. Вапцаров няма да питаме за грубостта-
"Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил."

Просто като допълнение. Види се във всички времена го има.
Противопоставянето на насилието може да започне от отношението към гражданската война в Украйна. Нека се противопоставим на барута! Да има мир! Умните мъже се разправят, глупавите се бият.
цитирай
2. josarian - Факт е, че червените свине генерираха най-долните мръсници в редиците си и отстраниха идеалистите и честните
12.08.2014 22:21
именно тези техни възпитаници ни съсипаха живота - гнусните безродни ченгета от ДС, партийните секретари, комсомолците, червените бройлери, свикнали на даравераджийство и шуробаджанащина.
цитирай
3. 1997 - Тя темата беше за грубостта
13.08.2014 09:58
josarian написа:
именно тези техни възпитаници ни съсипаха живота - гнусните безродни ченгета от ДС, партийните секретари, комсомолците, червените бройлери, свикнали на даравераджийство и шуробаджанащина.

Но като е научил Мирча само урока за краставицата, върти, суче, все натам го тегли. Мисля, че ако стане дума за Ван Гог пак мръсните комунисти ще са виновни, че е с превръзка.
цитирай
4. josarian - Кенеф червен, разкарй су оттук, българофоб долен!
13.08.2014 23:30
Не ми се разговаря с безродни червени свине, аре чупка - отивай да ги редиш тези мъниста в клуба на русофилите и путинофилите в България!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: josarian
Категория: Политика
Прочетен: 2787092
Постинги: 1550
Коментари: 4949
Гласове: 4791
Календар
«  Юли, 2019  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031