Днешните пишман-комунисти обичат да заобикалят делата на тоя символ, но най-големия терор за цялото съществуване на тоталитаризма е наложен по негово време. Вълко Червенков е българския Сталинчо, тоест здравата ръка на СССР в България. На неговия джелатин Антон Югов се дължат хилядите жертви в конценртрационни лагери или интернирани в провинциите.

През 70-те години на миналия век в Софийския университет можеше да се види едно особено омразно за студентите същество – преподавателката по руски език Ирина Червенкова, дъщеря на диктатора и нещо като малко копие на дъщерята на Сталин, Светлана Алилуева.

Представете си едно студено женско същество с идеологически правилни очила и особена стръв да преподава руски език на по-долните от нея български студенти – нея, родената в Меката на комунизма Москва и скулптирана по сталински еничарка, расла и отгледана в «първата в света държава на работниците и селяните», «страната, където слънцето никога не залязва», страна на «бащата на народите». Без червило, къса подстригана коса (и едното и другото са признаци на «буржоазен вкус») – нещо като днешна полово  неразпознаваема лезбийка с марксистки уклон.

И както всяко такова съвършено изваяно творение на комунизма, представете си че то ви учи на руски и изисква от вас съвършени познания на  езика, на който е проговорила и който никой българин не говори правилно. Тежко ви! Баща й беше изритан от властта, защото допуснал «извращения» на партийната линия. Забележете думата «извращения» - с нея  партията намери за нужно да обясни цялата терористична дейност на тоя касапин. За дъщеричката му обаче по-късно  те тихомълком запазиха място в университета – наш човек. За останалите – терор до девето коляно.

Но не за това занимавам заетите ви с настъпващите избори мозъци, а за нещо много по-важно: на баща й Вълко Червенков дължим това монументално лайно в центъра на София – паметника на окупатора, чиято смрад се носи надлъж и нашир в София. Ами носи се – коя окупация не смърди!

И тук си спомням как комунистите си продраха гърлата да плюят по стара България и я наричаха «монархо-фашистка диктатура». Плюха цели 45 години! И въпреки това в тая «фашистка диктатура» се намери един достоен мъж, който от чисто човеколюбие се зае да протестира и да защитава българските евреи! Въпреки тоя т.н. «монархо-фашизъм и шовинизъм» той успя да разгласи за опасността на парламентарно ниво, не без помощта на църквата и изобщо не без помощта на традиционно хуманните българи!

Днес вече не е комунизъм. Днес, казват, имаме отново парламентарна демокрация. Днес се търси депутат (или депутатка), който да следва по стъпките на Димитър Пешев, да огласи проблема с паметника на окупацията на парламентарно ниво и евентуално да го омете от лицето на европейска София.

С други думи, търси се достоен човек, по възможност българин.
Николай Флоров
www.svobodata.com/page.php