Първите три части от изследването за политическото православие и употребата на неоконсерватизма в съвременна Русия можете да намерите ТУК, ТУК и ТУК

По време на петербургският период християнската есхатологична идея за Катехона бива преосмислена в секуларен външнополитически ключ, но с елементи на провиденчески предназначения на Руската държава, като охранител на мира и военен „щит“ на Европа. Например Гаврил Державин в одата „Превземането на Измаил“, написана в началото на 1791 година, се обръща към Европа:

… Росс рожден судьбою

От варварских хранить вас уз,

Темиров попирать ногою,

Блюсть ваших от Омаров муз,

Отмстить крестовые походы,

Очистить Иордански воды,

Священный гроб освободить,

Афинам возвратить Афину,

Град Константинов Константину,

И мир Афету водворить.[1]

Фьодар Тютчев също използва митологията за Катехона, например в стихотворението „Руска география“, написано през 1848 година:

Москва и град Петров, и Константинов град –

Вот царства русского заветные столицы

Вот царство русское и не прейдет вовек,

Как то провидел Дух и Даниил предрек.[2]

Още една известна интерпретация на Русия като „щит“ може да бъде намерена в писмото на Петър Чаадаев до Пушкин от 19 октомври 1836 година:

Що се касае до идеите, то Вие знаете, че аз далече не съм съгласен изцяло с Вас. Няма съмнение, че Схизмата отделя нас от останалата Европа и че не сме взели участие в нито едно от големите събития, които са я разклатили, но сме имали специално предназначение. Тази Русия, тази нейна необятна територия погълна монголските нашествия. Татарите не посмяха да преминат нашите западни граници и да ни оставят в задната част. Те отстъпиха към своите пустини, и християнската цивилизация беше спасена. … За достигането на тази цел ние бяхме длъжни да имаме много специално съществуване, което, запазвайки ни като християни, но е съвършено чуждо на християнския свят, направи така, че заради нашето мъченичество енергичното развитие на Европа да бъде избавено от всякаква намеса.[3]

Тази идея за защита на света, преди всички Европа, от силите на хаоса е в основата на руският трагичен образ като миротворец и жертвен освободител. Егор Холмогоров изразява пределно лаконично именно такова разбиране за мисията на Русия пред света:

Руснаците винаги „защитават“, дори тогава, когато изглежда, че нападат.[4]

Подобно тълкуване на собствената роля в световната история, несъмнено, усилва чувството за обида от русофобите и нежеланието на европейските народи да признаят на Русия това основно и тежко предназначение. Топос на руската култура се явява обвинението към Запада в „злонамерени низини“ против Русия, популярност на теориите за заговори, търсенето на външни и вътрешни врагове.

В „Сребърния век идеята“ на Катехона като щит бива още веднъж преосмислена, този път в „апокалиптичен“ евразийско-декадентски тон. Пред диханието на смъртта, в диониско опиянение , Русия повече не удържа Антихриста, а сама се впуска в разпадащ се свят, доколкото надежда няма веч за спасение. Този вариант, предполагащ отхвърляне на руския щит и отказ от възпиране на „панмоноголизма“, според руските интерпретации, е най-известен чрез „Скити“ на Александър Блок:

Ниеля вас – века, для нас – единый час,

Мы, как послушные холопы,

Держали щит меж двух враждебных рас

Монголов и Европы!

…

Но сами мы – отныне вам не щит,

Отныне в бой не вступим сами,

Мы поглядим, как смертный бой кипит,

Своими узкими глазами.

Не сдвинемся, когда свирепый гунн

В карманах трупов будет шарить,

Жечь города, и в церковь гнать табун,

И мясо белых братьев жарить!..[5]

В началото на XXI век християнската историко-философско концепция за Катехона отново се радва на интерес, но днес Русия охранява не толкова Европа, колкото целия свят. Апокалиптическата версия на учението за „Задържащите“, аполоно-диониесиевата двойствена мисия на русите като пазители на сърцето на земята, но и в това време „пазачи“ от хаоса, днес се реализира в романите на Павел Крусанов, в съвременното руско кино, в модерното изкуство. Холмогоров отчетливо фиксира апокалиптическите настроения на днешният ден, говори за готовността на русите да махнат „щита“ и да „повдигнат капака“:

Да бъдем „трети“ – това е призвание и неотменно място в руската история. Смисълът на това място е в това, че не трябва да допускаме „четвърти“, да стоим на пост и да прогонваме всички възможни кандидати за римския скиптър с ритници, палки и ядрени ракети – … всеки „четвърти“ е неруска идея, която е била и ще бъде въплащение на злото и мъчителен край за света. Така причудливо се пречупва, в нашето имперско съзнание, византийската идея за катехона - задържащ света. Този, който стои на моста, отделящ Антихриста от света и не пуска Антихриста в света. Днес, вероятно това вече не е мост, а капак, който от време на време се отваря и допуска да влязат ту вампир, ту върколак, ту някой призрак-убиец. Руските брезентови ботуши настъпват този капак, като за момент се възцарява тишина, тъй като катерещите се твари знаят, че ако се надигне прекалено много, то русите ще се нахвърлят и ще издърпат целият свят с нея. Защото на „четвъртите няма да им се случи“ и ако до нас има потоп, то след нас ще е само Апокалипсис.[6]

Катехоническото политическо православие, във версията на Холмогоров, неочаквана получава подкрепа от най-висша инстанция. В. Путин на последната си пресконференция, в качеството си на Президент на Руската федерация през 2007 година, получава два въпроса от журналист от град Саров. Първият е за ролята на православието в бъдещето, а вторият за ядрената стратегия на Русия. Путин отговаря на тези въпроси:

„Двете теми са тясно свързани помежду си, защото както традиционното вероизповедание в Руската федерация, така и ядреният щит на страната са компонентите, които правят силна руската държава и създават условия, необходими за гаранцията на външната и вътрешната сигурност на страната. Оттук се налага ясно заключението за отношението, което държавата трябва да покаже, както днес, така и в бъдеще, и за едното, и за другото”.[7]

Още на следващия ден цялата руска преса обсъжда въпросната реплика, а Холмогоров развива „сближаването“, направено от Путин, на православието и ядреният щит в доктрината „Атомно православие“[8].

Атомното Православие днес става, като никога, идеологически търсене. Ето за това трябва да си отговорим, сами на себе си, на въпроса – какво е то? Атомното Православие – това е идеология. И като всяка идеология тя отговаря на въпроса: какво може да стори човек със собствените си сили в обществената сфера, поне дотолкова, че да се преодолее разрива между това което е, и това което трябва да присъства в живота ни. Метафизическият отговор на този въпрос дава религията, а идеологическият може да се опита да замени религията, както това се опитаха да направят комунизма и либерализма, а може да се подчини на нея, да създаде обществена проекция на религиозният възглед. И Атомното Православие е именно такава, подчинена на вярата, религиозна идеология.[9]

Основната теза на Холмогоров е близка до широко известната теза на А. Проханов: съветската цивилизация се явява закономерен и важен етап от руската православна цивилизация и задача на днешната власт – да задейста както съветският ( в най-добрите му проявления), така и православният ресурс. Новата държавна идеология е длъжна, образно казано, по думите на Холмогоров, да включи в себе си технократските съветски елементи и мистицизма на православието. За разлика от Проханов Холмогоров е добре запознат както с православните традиции, така и с византийската и руска история. Той принадлежи към друго поколение, като се очакваше да стане един от идеолозите на така очакваната модернизация по време на президенстването на Медведев, където също така присъстваше съветският ресурс. Съавтороът на концепцията „Атомно православие“ Максим Калашников (Владимир Кучеренко, роден 1966) след своето открито писмо до Президента за перспективата на развитие на Русия през септември 2009 е поканен в Кремъл. Калашников е известен на широката публика в Русия като автор на книги, посветени на бившето величие на военно-промишления комплекс на СССР и критиките към постсъветския режим („Счупения меч на империята“, „Битка за небесата“, Оседлана светкавица“). Калашников още през 1998 призовава към възраждане на православието,

Но възраждане не като цирково шоу, както е сега, с мускулести свещеници, освещаващи откриването едва ли не на казина и нощни клубове. А като нажежено в свръхнапрежение войнско, имперско Православие! Ядреното Православие, ако искате. Комбинирането на вярата с крилати ракети и поетапно радари, в ядрения център в Арзамас-16 – с мощите на Свети Серафим Саровски.[10]

В последните години Холмогоров, както и други младоконсерватори (преди всичко Борис Межуев и Михаил Ремизов) са привлечени както към Единна Русия, така и в средствата за масова информация по въпросите на външната и вътрешна политика, което поставя на преден план въпроса за новият руски консерватизъм на дневен ред, особено след анексирането на Крим и подкрепата на сепаратистите от Донецк и Луганск.

[1] Гаврил Державин (1743—1816), Казан, Русия – поет и политик., „Превземането на Измаил“, http://ru.wikisource.org/wiki/НавзятиеИзмаила_(Державин)

[2] Федор Тютчев („Руска География“, http://feb-web.ru/feb/tyutchev/texts/tss/tss-1523.htm )е руски поет, обикновено определян като третия велик представител на романтизма в Русия след Александър Пушкин и Михаил Лермонтов. В последните си години той е известен привърженик на славянофилството.

[3] А.С. Пушкин,  письмо Чаадаеву от 19 октября 1836 года,  http://russzastava.narod.ru/pushkinchaadaevu.html

[4] Егор Холмогоров, 2005, Руски проект: реставрация на бъдещето, Москва, с. 280.

[5] Александр Блок, «Скити», http://public-library.narod.ru/Blok.Alexander/skify.html

[6] Егор Холмогоров, 2005, Руският проект – реставрация на бъдещето с. 18-19.

[7] http://www.pravoslavie.bg/Светът/путин-православната-вяра-и-ядрената-е/#.U-Cl56LYLIU

[8] Следва да отбележим, че самата фраза принадлежи не на Холмогоров, а на художника Александър Беляев – Гинтовт, който именно така кръщава една от своите картини от цикъла „Новосибирск“ през 2001 година, където опашката на ядрената подводница е показана във формата на  кръст.

[9] http://www.rus-obr.ru/idea/594

[10] М. Калашников, 1998, Сломанный меч Империи.

[10] Преподобни Серафи́м Саро́вски (според някои източници: Машнин; 19 юли 1754 (или 1759), Курск – 2 януари 1833, Саровски манастир) е йеромонах на Саровския манастир, който е сред най-почитаните руски светци. Основател и покровител на Дивеевския женски манастир. Прославен от Руската православна църква през 1903 г. по инициатива на цар Николай II.

kutzarov.org/