Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.12.2014 14:09 - Възпитаник на сиропиталище: Не вярвам на съдбата, а на оптимизма си
Автор: josarian Категория: Политика   
Прочетен: 1591 Коментари: 1 Гласове:
19


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 
Възпитаник на сиропиталище: Не вярвам на съдбата, а на оптимизма си
Севделин изглежда доворен от това, което е постигнал

Историята на бившия възпитаник на няколко български сиропиталища Севделин Несторов е много по-различна от тази, която обичайно очакваме да чуем. Още с раждането преди 32 години в Перник, майка му го зарязва.


Отива да се радва на многобройни мъжки ласки, без да й пука, че бебето й стои заключено вкъщи и дни наред пищи от глад. Баща му пък се пропива от мъка по любимата жена. Севделин и сестра му остават сами на света, след като майка им изчезва с поредния си любовник , а баща им умира в адски мъки пред тях. Затова и детските му спомени са свързани с домовете в Дрeн Трън, Филиповци и Пловдив. Сменя ги, защото, както казва сам, минава за голям побойник. Междувременно става „клиент” на полицията заради многобройните кражби на храни от мазета и магазини. Някои от съучениците, които са делили общ покрив със Севделин  по домовете вече са мъртви, други са наркомани, а трети са затворници. Той, обаче успява да се спаси. И да успее. Днес има строителна фирма в Лондон, която е с най-високия рейтинг в бранша. Не иска да говори за годишната си печалба, но дава да се разбере, че е богат човек и може да си позволи всичко, за което си е мечтал. Тази година за първи път Севделин решава да зарадва питомците в последния дом, в който е бил-Пловдив, като подари на всяко дете по чифт обувки и козметика. Зарекъл се е, че ще прави това, докато може. Севделин разказа пред Фрог за пътя, който е извървял от Перник до Лондон.

 

- Севделин, преди няколко дни подари на всички деца от сиропиталището в Пловдив обувки.Защо го направи ?

 

- Защото, когато бях малък си спомням как ми мръзнеха краката. Имах нещо като обувка, която се беше отлепила отпред. Кракът ми буквално джвакаше в калта. Когато си мърдах пръстите, тя  излизаше отвътре. Проверих как стоят нещата и се оказа, че сега нищо не се е променило в този дом. Освен обувки донесох и козметика-сапуни, паста за зъби, кърпи, все неща които липсват. Но не е само това, което ме кара да се върна след толкова години пак там. Искам да покажа на децата, че могат да успеят, че трябва да вярват напред и да имат самочувствие. Не искам да излязат оттам разбити. Трябва да вярват, че ако стиснат зъби, могат да успеят. Ще им кажа: „Вижте, щом аз мога, значи и вие можете”.

 

- Защо попадна в дом? Къде са родителите ти?

 

- Единственият човек, който съм обичал е баща ми. Майка ми дори не знам дали е жива. Не искам да я виждам и не ме интересува. Ако я срещна, ще я подмина. Но болката за баща ми, който беше миньор, не минава. Разказвали са ми как майка ми е оставила мен и сестра ми сами вкъщи. Аз съм бил на 6 месеца, тя на 2,5 годинки. Дни наред никой не е дошъл да отключи врата, а през това време сме пищели от глад. За да може майка ми да се отърве от баща ми, с любовника й го завързали на жп линиите. Искали да го сгази влак. Случайни хора го видели и го спасили. Един ден майка ми Василка излиза и повече не се връща. Баща ми се пропива. Така мен ме дават в „Майчин дом”, а сестра ми в дома в Дрeн.

 

- Идваше ли някой да те вижда?

 

- Да, баща ми, спомням си, че ми носеше черешки. След време отидох в Дрeн, а оттам ме преместиха в Трън. Там ударих една учителка, защото дойде да ми дърпа ушите. Един ден не издържах и скочих. Махнаха ме. Затова в 6-и клас отидох да живея при баща ми в Перник. Спомням си, че една вечер учех за контролно по математика. Чух, че нещо падна. Отидох да видя и заварих баща ми на земята. Държеше се за гърдите и повтаряше, че изгаря. До него имаше 15 празни бутилки от гроздова ракия. Напълних ги с вода, сложих го да легне и отидох пак да решавам задачи. След малко пак чух същото. Затичах се и видях, че баща ми е изпил цялата вода и не мърда. Изплаших се и веднага отидох при сестра ми, която живееше на квартира. Щом се върнахме, разбрахме, че го няма. Преди да издъхне татко ми беше казал, че иска да умре на леглото, защото там е била първата му брачна нощ с мама. Така и стана. Обичаше я до последно. След това от общината ни дадоха 5000 лв. и майка ми изведнъж се появи.

 

- Да не би да е било за парите?

 

- Точно така, поиска да ни ги вземе, защото ни бяха отпуснали и пенсия. Мен ме прибра, уж да живея при нея. Отидох и видях, че е с някакъв непознат мъж. Още от вратата онзи ми каза, че  ми бил баща. Как така, какъв баща ми е той?! Същата вечер му откраднах два златни пръстена, няколко видеокасети и избягах. Това беше всичко, майка ми повече не ме потърси.

 

- Къде отиде след това?

 

- При леля ми, сестрата на майка. Там бях за малко, защото мъжът й не ме искаше. Затова се преместих сам в къщата, като си мислех, че ще мога да се оправя. Така станах престъпник. Бях на дъното. До скоро ме беше срам да разказвам за това. Но няма как да избягаш от миналото си. Първо започнах да разбивам магазини за вторични суровини, взимах бутилките и на другия ден ги предавах за пари. После започнах да влизам в магазини. Спипаха ме още щом влязох в първата сладкарница. Взимах сандвичи, с едната ръка ядях, а с другата ги пъхах в торба. Целият кв. „Варош” пропищя от мен, защото всички мазета прерових за буркани. Разбивах ги с щанга. Веднъж един човек влезе и ме изненада. Държах щангата и бях готов да го ударя. Съдбата спаси този човек, защото тръгна в другата посока. Добре, че стана така. Благодарен съм, че не дойде към мен. От полицията ми казаха, че ако не си намеря дом ме пратят в ТВУ. Така попаднах във „Филиповци”.

 

- Там поне е било топло, имал си храна.

 

- Нищо подобно. Там бяхме само двама българи и всичко останало- цигани. За да оцелееш трябваше да се биеш. Правилото е  да накараш другите да се страхуват от теб. Мен ме биеха и аз ги биех. Другият българин се предаде, започнаха да го унижават. Мен не можаха. Един ден ни наказаха цял ден да не ядем. Огладняхме и аз предложих да разбием столовата. Намерихме огромни пити с кашкавал. Топихме ги в лютеница и мед . Толкова вкусно нещо не съм ял! След това ме изключиха. Затова пак се върнах в Трън.

 

- Миряса ли след това?

 

- Не, три пъти разбих магазина на един полицай.  Като днес си спомням, че взимах вафли „Серенада” и дъвки „Love”. На третия път полицаят ни хвана и ни преби от бой. Разбих и едни бунгала. Оттам взимах всичко-контакти, брави, електромери. Всичко давах на учители, които ходеха в Сърбия и ги продаваха. От това, разбира се ми даваха жълти стотинки. Не ме издържаха, станах 8-и клас и ме преместиха в Пловдив в „Родопски пансион“. Там, обаче  забелязах, че учителите крадяха.

 

- Как така?

 

- Виждаш ги да влизат с празни ръце в стола, а да излизат с пълни чанти. Е как става тази работа?! Имах проблеми с математичката, спрях да хода на училище, повторих годината и щом навърших 17 г. ми казаха, че ме гонят. Дойдох в София, започнах като хамалин в склад за алкохол. Разбрах, че е по-хубаво сам да си изкарваш парите и спрях да крада. Повече нищо не съм „пипнал“.  След това се преместих в магазин за хранителни стоки и се издигнах до началник склад. По-късно заминах с моя близка за Лондон. Там похарчихме всички пари и останахме с 2 паунда. Приятелката ми изпадна в паника. За мен, обаче това беше обичайно състояние. Взех парите, влязох в Интернет клуб и си намерих работа-започнах да продавам карти за пътуване с намаление. Оказа се, че без да знам английски, реализирах най-големите продажби в Лондон. После продавах цветя, работих в хотел на рецепция. Заради момиче се върнах в България, но когато свършат парите, свършва и любовта. Оказах се на дъното. След това пак заминах за Лондон. Като бояджия изкарвах по 50 паунда на ден. В един момент ме попитаха дали мога да се заема с огромен строителен обект за 185 000 паунда. Казах: „Да”, въпреки че нищо не разбирах. Научих се от Интернет как да лепят плочки, а за 4 седмици разчетох плановете. След като направих всичко и спечелих голяма сума пари, отново се върнах в България с надеждата да правя бизнес с коли и спортни стоки. Но, отново се провалих. Наложи се пак да изплувам. Върнах се за трети път в Лондон и пак се хванах като бояджия. Започнах да се доказвам. Заваляха поръчки, хората харесваха какво правя. Взимах все по-големи обекти. Впоследствие си направих компания, в която работят 20 българи. Регистрирах се в специализирания сайт „Май билдърс”, което не е лесна работа. Там се оценява труда на всеки и на базата на това се гради рейтинг. За една година изпреварих всички фирми и в момента съм на върха. Редица богати фирми искат да инвестират в маята компания.

 

- В момента какво строите?

 

- Взимам къщи, поправям ги и ги продавам. Плановете ми са да купя 30 къщи в Лондон, да ги ремонтирам и да ги дам под наем. Не ме питайте колко получавам, но се чувствам добре. Спокоен съм. Имам всичко, за което съм мечтал, освен едно нещо-семейство. Надявам се след време с приятелката ми да се оженим и да имаме син.  Някои мои познати ми казват, че трябва да съм благодарен на съдбата. Аз, обаче не вярвам в нея, а в себе си. И в оптимизма, който нося.
frognews.bg/news_83092/Vazpitanik-na-siropitalishte-Ne-viarvam-na-sadbata-a-na-optimizma-si/




Гласувай:
19
0



1. dockholiday - Тръгнеш ли да разчиташ на друг,
25.12.2014 14:52
спукана ти е работата. Cамо и единствено на себе си!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: josarian
Категория: Политика
Прочетен: 2039849
Постинги: 1541
Коментари: 4921
Гласове: 4703
Календар
«  Май, 2017  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031