Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.01.2015 07:46 - Възкресението на една скрита книга от забравен писател
Автор: josarian Категория: Политика   
Прочетен: 1341 Коментари: 1 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 
Възкресението на една скрита книга от забравен писател

„Но що е това свобода? Знае ли някой? Когато устата ти е пълна – с ляб, злато или ракия, или власт – не мож да приказваш за нищо. Не мож и да мислиш за нищо…” (откъс от „Калуня-каля” на Георги Божинов)


Романът, който разтърси съвременните четящи тази зима, се нарича "Калуня-каля" и е написан от Георги Божинов през далечната вече 1988 г. Съдбата на романа обаче е особена, защото по онова късно соцвреме едва няколко бройки успяват да стигнат до читателите. Защо се случва така е очевидно "Калуня-каля" се е счел за неудобна книга. Най-вече заради автора си.


За автора й днес информацията също не е изобилна, но все пак той е изровен от забравата. Родил се през 1924 г. в Северозападна България – в с. Крива бара, Ломско, завършил философия и руска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Полиглот. Бил кореспондент на БТА, работил във пресата: „Литературен фронт“, „Отечествен фронт“, „Труд“. Пътеписът му „Гора зелена, вода студена“ в сп. „Септември“ през 1975 г. станал причина той да бъде уволнен от всички места и до края на живота си не успява да намери работа. Защото малко преди да отпечат пътеписа, той добавил още няколко странички към него, а в тях описал съдбата на петима българи, лежали в сталинските лагери в Сибир. Развихрил се чутовен скандал, стигнал даже и до Първия (така наричаха през соца Тодор Живков). Божинов останал без средства, но продължил да пише. Автор е на книгите „Вдън гората Дикчам“, „Юлень“, „Караджата“, „Кукувица кука“, „Черешови води“, „Сивият скиталец“ и „Калуня-каля“. Онези, които са го познавали, го определят като умен, проницателен, дързък, човек, на когото всички искали да са приятели, но не на всички им стискало... След промените през 1989 г. станал учредител и първи председател на СДС в Благоевград. Починал на 25 май 2004 г.

"Калуня-каля" пък е възродена за нов, вече истински живот сред читатели и оредяващи познавачи на добрата книга от писател. Както се казва, няма нищо случайно на този свят. От кашон със стари книги, близо до пазара „Красно село” я изравя Деян Енев, който я купува от стара бабичка буквално за два лева. Сегашни. Зачита се, тутакси я разпознава като „шедьовър за Априлското въстание” и посвещава месеци на реабилитацията й. Както и на тази на Георги Божинов. А оттогава вече няколко месеца романът се радва на крупен интерес, търси се, изчерпва се, преиздава се… Заслужено! Деян Енев пък определя Георги Божинов като един от най-големите български писатели.

 

А какво означава „Калуня-каля” ли? Отговорът дава дъщерята на Божинов Милка Рускова. Тя обяснява, че това е "кулата на Калун’ аа" (Калун’ ага), или, с други думи кулата, която човек цял живот се стреми да съгради. що се отнася до Априлското въстание, него тя приема просто като фон, на който се разиграва действието.

Впрочем ето го началото...

 

Първа част

І. Бели сарае с кула

1.Чръноовчарката

Калуньо нямаше деца от първата си жена, затова я изгони. Води я две-три години и просто й каза да върви, отдето е дошла. Тя си отиде тихо, но къде отиде и какво стана с нея после – той не знаеше, ни искаше да знае. Чу веднъж само, случайно и несигурно, че били я виждали из селата зад Рата някъде. но така и не разбра повторила ли беше, или работеше като измекярка по чифлиците там.
Калуньо си взе друга жена, от Черяша. Беше млада, мома беше, нямаше и шестнайсет години, а той емен-емен отиваше към трийсетте. Баща й – средна ръка, малко по-стар от Калуньо. Видя му се отначало нищо човек, зарадван, че ще пробута дъщеря си на добро място. Но се оказа доста хитър, познаваше добре стадата на зет си и като се лепна за едно стадо, вече не се отлепи: взе му за никях, за откуп, цяло стадо овни, което Калуньо после дълго не можа да прежали. Макар че го даде с лека ръка, без да му мисли много.
Но Гюла заслужаваше две стада. Беше хубава, и обична беше. Като те погледне – запие мълчаливо с тия очи изотдолу, – и усещаш как полека започваш да омекваш и да се стапяш... Калуньо се стопи за една вечер. Видя я на един байрам у Черяша.
Беше отишъл на гости при Левицата, бори се там, що се бори – спечели овен. После Левицата му се смееше, че спечелил овен, а загубил четиресет овни. íищо. Загубата не се броеше, а печалбата бе Гюла. 
...Видя я как играе, как стъпва като орлица. Тя аслъ си беше като орлица между кокошки. Другите моми се белосваха и червосваха и лицата им се гледаха бели-сини като одрани. Гюлзар носеше само своето лице, с един хубав млечен загар. Е, Калуньо я видя и я хареса от първо око. íа снага тънка и гъвка като 
фидана. Не носеше димии, както другите моми; димиите, грубо надиплени, ги правеха тантурести и непохватни. Гюла носеше гащи, каквито носят само по долните села – с тесни, а долу по-широко отворени кичести крачоли, и те откриваха едни тънки, но напълнели, силни глезени. Пристъпяше плавно, с изправена горда глава и запалени очи, покършваше снага и я люлееше леко, като на пружини. "Орлица – помисли Калуньо, – баш си е орлица..."
И всичкото това – гащите, глезените, снагата, млечното лице, а най-вече тия големи очи, които те пият изотдолу и в тях не смееш да гледаш, – всичко това допадна отведнъж на простата Калуньова душа, допадна така, че той си рече: "Тè тая!... И никоя друга".
Тогава, на оня байрам, около Гюла се усукваше един четинясал и смотан дърварин, дошъл отнякъде си, и все току гледаше да се намърда на хорото до нея. Калуньо го гледа някое време, гледа го, трая го донякъде. Па не утрая и го взе настрана, замъкна го до един плет: "Я сам така... да си кажеме две думи ние..." И като му олупи два здрави шамара, без да му каже дума – отби мераците му. îня потъна из дърмите и вече ни се видя, ни чу. Още същата вечер Калуньо и Левицата отидоха да търсят баща й, за да се разберат. А на другия ден, като се постъмни, Калуньо я дигна с кончето и я закара на село. Тя мълчеше през целия път, седеше покорно пред него и гледаше напред. Мълчеше и Калуньо. Немаше за какво да приказва. Приказването бе свършено с бащата и се отнасяше за овните. Само веднъж, като придърпа поводите и се опита да я притисне с лакти, тя се размърда недоволно и той олаби лактите. Беше тъмно, когато стигнаха в село. Свали я от кончето, внесе я вкъщи на ръце, че из двора имаше кал. Положи я на миндерлъка в стаята си, смъкна набързо дрешките й и веднага я облада. Тя беше все така покорна и тиха.
И заживяха. Тръгнаха дните, завъртяха се времената на сеитби и жътви, на коситби и стрижби, на всякакви селски работи и грижи. Калуньо се разправяше с овците, с овчарите и говедарите си, в пазарни дни отскачаше до града, или ходеше по търговия из околните села. Гюла си седеше вкъщи, гледаше си женската работа. Тя се поналя на снага малко, но стъпваше все така напето, както преди. И беше си все така хубава, даже като че разхубавя още повече. Калуньо не можеше да разбере как стана това чудо с него. Мъж на години, улегнал мъж, селските дечурлига вече му ви кат чичо – децата на неговите връстници и акрани. А нà, беше се запалил по това дете и не може да се откъсне от него. 
Гюла си беше аслъ като дете. Той я слуша във всичко, нищо не й отказва. Други път, като тръгне по къшлите – и се губи с дни. Сега не може да остане ни ден. Все гледа да подреди работата си така, че вечерта да се прибере на село, да я види и чуе. И хапнал-нехапнал, още неумит, неразсъблечен – се хвърля жадно на нея, събаря я на козяците. И дълго, настървено мачка и премята снагата й, тя се огъва и вие в неговите ръце. Докато мъжката му сила изтлее докрай и угасне в отмала и сън. Тя – нищо. Смее си се...
Така неусетно мина година. И още една. Гюла не му даде деца. 
Утробата й пустееше, моминска и празна. Калуньо се замисли. Да я гони и да търси друга – вече не можеше. Па и не искаше. За момите беше вече дъртичък. А за другите... сто други щяха да дотичат само щом им кимне. Заради него или зарад имота му. Но ще бъдат или самите те бездетни, или ще домъкнат и децата си, чужди деца. Той няма да може да гледа как шарят из къщата му като хлебарки и се мотаят в краката му. Би зел и мома, но беше го срам малко. И сърце му не даваше. Как да се отдели от Гюла? Бе свикнал с нея, обикнал я беше и без нея не можеше. А кръстът й си остана все така тъничък и никога не напълня. Калуньо с мълчалива надежда се взираше в корема й, но той си остана все така момински прибран...
frognews.bg/news_83634/Vazkresenieto-na-edna-skrita-kniga-ot-zabraven-pisatel




Гласувай:
8
0



1. 1997 - Ами
31.08.2015 08:35
Обезсърчи ме, че пише за Априлско въстание в Родопите. Малко ми мяза, все едно да пише за "Възродителния процес" в Копривщица (където няма турци). Пък и стилът не е нещо кой- знае какво.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: josarian
Категория: Политика
Прочетен: 2009220
Постинги: 1541
Коментари: 4919
Гласове: 4694
Календар
«  Март, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031