проф. Никола Алтънков

Още по темата Позор! Българи в Лондон веят и козируват пред руското знаме на 3 март 2016-03-04 13:57:30 Украинският посланик: Русия се намесва безпардонно в моята държава и иска да раздели ЕС 2016-03-04 10:57:50 Русия награждава патриарх Неофит в компанията на Първанов и Саскобурготски 2016-03-04 09:01:01 За емигрантите по света 3-ти март винаги е бил най-светъл български празник

С целенасочена и явна пропаганда Русия и Турция се опитват да разединят българската нация

Потресен съм – видях сравнения: Je suis Dogan (и Пеевски!) , по аналогия с Je suis Charlie

Никола (Николай) Георгиев Алтънков е български политически емигрант в САЩ (1965-1995) г. Лидер на организациите Български национален фронт (в изгнание).

Роден е в София на 17 август 1932 г. Завършва английска филология в Софийския държавен университет "Климент Охридски" и история в Калифорния, САЩ.

Доктор по история от Калифорнийския университет в Санта Барбара и професор в същия, магистър на изкуствата от Института за чужди науки в Монтерей. Член на Академията за политически науки в Ню Йорк от 1984 г. и на почетното социологическо общество „Делта Тау Капа“ от 1975 г. Преподава в американски висши училища, работи в научни институти в САЩ. Автор е на трудове по история, политология, социология и икономика. Има над 200 публикации.

В България се завръща веднага след 1989 година. Става основател на Български демократичен форум (БДФ), а през 1995 г. основава Български национален фронт (БНФ). Тук завършва и издава последните си книги: "България малък тигър", "Икономика на благоденствието", "Нарекоха ги фашисти", "Светците ги съдят" и "Кой победи".

Интервю на Мая Стоянова

- Проф. Алтънков, какво е за един български емигрант 3-ти март – просто дата или нещо повече?

- За мен 3-ти март е национален празник не само на България, но и на всички българи - включително в диаспората, нашите сънародници, които живеят във всички кътчета на света. И веднага ще ви кажа защо – понеже в емиграция, формацията,в която членувах – Българският национален фронт - на която станах и председател, празнуваше 3-ти март не само като официален и най-светъл български празник, но и като празник на нашата организация. Конгресите ни съвпадаха или бяха около 3-ти март. Това беше и политическа демонстрация, защото комунистическото правителство на България беше отменило честването на 3-ти март. За мен този ден има много голямо значение.

- Но през последните години историци и общественици спорят дали 3-ти март е дата, която повече разделя българите, вместо да ги обединява, каква е вашата позиция?

- Аз разбирам донякъде този спор, разбирам тези противоречия, които се създават по естествен начин – защото за историците е нормално да ревизират схващанията, които са се налагали в миналото, да внасят нови твърдения, нови доказателства, свързани с нашата история. Но смятам за неприемливо проникването сред широкото българско общество на тези противоречия и спорове – както по отношение на значението на Санстефанския мирен договор, така и за характера на Руско-Турската война и ролята на Русия. Това са все събития, по които всеки може да има свое изявено мнение. Но да пипаме по този начин въведения национален празник на България, и то от времето след Освобождението, когато вече има нова България – не приемам. Относно характера на Руско-Турската война, дали е била в наш интерес или ни е увредила, дали Русия е постъпила егоистично или е била лоялна към българите –тези неща не са причина 3-ти март да се оспорва. Нека този празник да остане, ако не за единението на българите, което ние може би няма да постигнем скоро, но поне да се съгласим 3-ти март да остане извън тези разисквания. Имаме една традиция, нека не си я сменяме. Тя беше подменена от комунистите с 9 септември. С какво ще заменим 3 март? С 20 април, с 24 май, с 6 септември, с 22 септември…Аз не мисля, че с това промените ще свършат. Дори тези, които са против честването на 3-ти март като национален празник на Българияq да бъдат доволни, че ще бъде подменен с 6-ти септември, ще се намерят други, които веднага ще вдигнат шум - да не е 6-ти септември, а да бъде някоя друга дата. Защо да не бъде 2-ри или 3-ти май, когато се пада по новия стил избухването на Априлското въстание (и ще съвпадне с Деня на труда, 1-ви май), защо да не е отново 9-ти септември, даже деня на Октомврийската революция, както беше при управлението на Живков. По този начин няма да приключим спора, а само ще подменим участниците в него. Така че - нека да оставим символа 3-ти март да бъде нашият национален празник.

- Преди няколко дни излезе информация, че наши сънародници русофили в Лондон искат да честват 3-ти март в руското посолство. Какъв знак е това?

- Първо, не знаем дали тази новина е меродавна. Но вярна или не, това засяга тези, които ще отидат в руското посолство в Лондон. Ако българите, които живеят в Англия, които по официални сведения са около 200 000 души, отидат да честват националния празник в руското посолство, аз ще имам отношение към въпроса. Но ако отидат само 20, 50 или 100 души - никой не може да ги спре. Те могат да честват 3-ти март където искат – и във Виетнамското посолство, и в Американското. Аз лично бих отишъл в българското посолство, ако има обявен официален прием, без това да означава, че всички ще бъдат задължени да отидат там. Но бих бил шокиран, ако всички българи отидат да честват 3-ти март в руското посолство, или поне се солидаризират с този акт. И ще бъда шокиран, защото не мога да си представя, че българите в Англия предпочитат да честват своя национален празник в посолството на една чужда държава. Ако отиде 1% - това си е тяхна работа, ако отидат 10% - е малко неприятно, ако 50 на сто отидат – е тревожно, а ако всички отидат – нямам думи. Аз не вярвам, че това може да се случи. Но в момента сме подложени на опасен пропаганден натиск от различни страни.

- Русия вече размаха пръст на България, че е неблагодарна за това, което е направила за нас и нашето освобождение, не е ли това своеобразно вмешателство, от къде другаде се упражнява натиск върху България?

- Аз имам доста информация от много източници, които сочат, че натискът на определени държави – основно Русия и Турция, като целенасочена и явна пропаганда има за цел да разедини българската нация. По-специално има опити да се забие клин, да се отворят рани в нашите отношения - било с Русия, било с Турция. Говоря за междудържавни отношения. Това са определено пропагандни ходове. Но бих искал да изтъкна, че има и други държави и обединения в света, които не прокламират явно отношенията си към България, но реално преследват своите интереси, правейки това подмолно и по друг начин. И ЕС, и Германия, и Англия, и Израел, и Китай, и САЩ и много други страни имат интереси в България, колкото и да ни се струва чудно. Нормално е те да търсят подкрепа за своите интереси. И затова е добре, че излизат на светло опитите на Русия за целенасочена пропаганда. Те са толкова непохватни, че веднага си личат. И аз бих предпочел, в интерес на българската нация, всички чужди държави, които се стремят да оказват влияние в България, да са също толкова непредпазливи и толкова груби в изказванията си, колкото Русия. Затова не се страхувам от изказванията на руснаците. Това, което върши Русия не е за учудване, защото като страна, която има интереси в Европа, на Балканите и в България специално, се стреми да окаже влияние върху българската политика. Но приветствам примитивния и много глупав начин, по който го правят, понеже така навреждат на себе си. Тези, които обичат много Русия, едва ли ще бъдат по-убедени в правотата на руските изказвания. А другите, които са против Русия, ще използват тези нелицеприятни твърдения и нападки срещу България в своя полза. За голямото мнозинство от българите, които нямат точно определено отношение към Русия, отзвукът ще бъде много по-различен от този, който Кремъл очаква – че ще привлече на своя страна хората без позиция или просто неутрални. Напротив, ефектът ще бъде обратният на този, който очаква Русия.

- Как обаче да си обясним феномена, че в народопсихологията на българина през последните 150 години е вкоренен образът на добрия и силен "Дядо Иван", а са забравени заветните думи на Захари Стоянов: „лошо нещо бил московлукът“?

- Митът за „Дядо Иван“, упованието в този, който ще дойде от Север и ще ни освободи, се отнася повече за българите преди Освобождението, отколкото след това. Заради положението, в което е бил поставен нашият народ преди Руско-Турската война и ограничените възможности, които сме имали, реално сме разчитали на външни фактори. Подобно на другите малки балкански държави – Румъния, Гърция и особено Сърбия, и ние сме се надявали на намесата на Великите сили, които да ни помогнат да извоюваме нашата свобода и независимост, и главно на Русия. Така че упованието в „Дядо Иван“ тогава е било оправдано. След Освобождението и до сега, обаче, отношението на българите към Русия остава амбивалентно. В нашата народопсихология битуват както уважението, благодарността и признателността към царска Русия, така и недоволството, превръщало се даже в омраза към нея, заради действията, които е извършвала спрямо нас след Освобождението до Октомврийската революция, които са били изцяло в разрез с българския национален интерес. Тези руски попълзновения са документирани и изнесени от Васил Коларов, големият комунист, през 1936 година. Така че добре се знае какво е правила през тези години царска Русия. А пък на свой гръб изпитахме какво е правило другото издание на царска Русия – Съветският съюз, който със своето влияние и главно с действията си от 1918, през 1944, до 1990 г. не се е проявявал никога като истински приятел на българите. Затова отношението към нова Русия и днес си остава поне противоречиво.

- Преди време български учени и политици, които не крият своята привързаност към Русия, сравниха Апостола на Свободата с Доган и Сидеров, какъв е вашият коментар?

- За мен този въпрос е гнусен за разискване, понеже коментирайки и анализирайки инцидента, нагазваме в едни води, в които не трябва да влизаме, не трябва да се говори изобщо по този въпрос. Това, което ме шокира обаче е, че хора, които имат влияние в българската политика, даже видни общественици и учени, побързаха да направят сравнения, които са абсолютно неуместни. Един даже стигна до там да го нарече JesuisDogan (и Пеевски!) , по аналогия с JesuisCharlie,визирайки нападението на джихатистите срещу редакторите на парижкото сатирично списаниеCharlieEbdo през 2015 г. Аз съм учуден и от това, че нямаше по-голяма обществена реакция. Но затова има оправдание. Голямата част от българите представляват т.нар. мълчаливо мнозинство. Това са хора, които не се появяват по медиите, и чиито мисли и съждения не достигат общественото пространство. За жалост те се броят само по време на избори и само понякога – когато избухва спонтанно възмущение към един или друг неприемлив акт на правителството. Ако в България не се вдигна голям шум по този въпрос, съвсем не означава, че обществото не е засегнато. В друга страна, щяхме да имаме най-малко две или три социологически проучвания в резултат на един месец и щеше да се промени барометъра на общественото мнение. Такива неща няма в България. Затова трябва да разсъждаваме по сравнения, или по интуиция. Но мисля, че няма да се намерят много българи, които да се подпишат под такава аналогия. Аз познавам Васил Левски, познавам и Доган, познавам и Пеевски. Доган не е Васил Левски.

- Имате ли усещането, че през последните години у нас руската пропаганда ескалира чрез българските русофили, че се правят опити съзнателно да се промива българското родолюбие?

- Според мен това, което се случва напоследък, е родено от външни обстоятелства. Русия отчаяно търси съюзници в своите дръзки и опасни действия, които предприема през последните две-три години. Тя нападна Грузия в 2008 г. и още не може да преглътне стремежа на украинците да извоюват независимост и да се изявяват като суверенна държава. Така че, променяйки световната ситуация и особено положението в нашия регион след като анексира Крим, с Русия станахме съседи, поне акваториално. В този смисъл, ако към традиционните руски интереси, които съществуват в Европа и специално в България, сега се прибави и усложненото положение, в което се намира Русия, виждаме, че тя търси съюзници навсякъде и на всяка цена. Традиционните руски съюзници на Балканите – това са Сърбия и Гърция, но и двете страни в момента са заети със себе си. Гърция е много зле финансово и икономически, а Сърбия е ограничена в действията си, понеже се стреми да влезе в ЕС, а сигурно и в НАТО. Така че, ако Русия може да си осигури предмостие в България, това ще бъде много добре за нея. Това ще бъде много добре дошло и за неизживените комунистическо-русофилски стремежи на част от българите, които не са малко. Да си спомним, че от падането на комунизма през 1989 година досега БСП е била първа или втора политическа сила. В тази партия има силно изявено антибългарско ядро, което същевременно представлява руско(съветско/комунистическо) лоби. По брой, увереност и решителност това ядро превъзхожда всички свои съперници по предателство. Да не забравяме, че русофилството през последните 97 години е неразривно свързано с комунизма. Трудно ще се намери русофил в днешно време, който да е антикомунист. Уважението към руската култура и руския народ съвсем не се покрива с русофилството. Самоопределящият се като русофил в момента е комунист. А комунизмът е жив и здрав в България, дори нещо повече – той е бояк. Имаме една социалистическа партия, която се гордее със своето комунистическо минало и история – всяка година се чества Бузлуджа 1891 г., чества се 9-ти септември 1944 година. Даже и след като комунизмът беше обявен за престъпен. Социалистите не се срамуват да се наричат наследници на БКП, те са комунисти. И е съвсем естествено на тях да разчита Русия като на евентуални свои съюзници.

- От разговора дотук остава усещането, че българите сме разединени – и по отношение на празниците, и по отношение на това как гледаме на Русия, и на европейската ни принадлежност и бъдеще. Има ли нещо, което днес да ни обедини, за да можем да върнем единството и достойнството на българската нация?

- Ние не сме чак толкова разединени, колкото си мислим, да ви кажа право. Мисля, че по-скоро има едно доста силно и вокално малцинство, което е на страната на Русия, срещу което съществува също толкова силно и вокално малцинство, подкрепящо европейската перспектива на България. Обаче 80% от българите не се чувстват разединени. Ние живеем, в края на краищата, много мирно и тихо. И колкото и да се подпалват фитили и да се мъчат да ни накарат да стигнем до етнически сблъсъци или политически стълкновения и бунтове – тези опити не успяват. Ние си живеем много добре и с нашите турци, и с нашите цигани, както и те добре живеят с нас. Повечето българи мислим еднакво и затова не мисля, че сме толкова разединени, колкото някои хора искат да сме. Но имаме тези две малцинства, които са много кресливи, упорити и дръзки, те са тези, които излизат на повърхността и оставят такова впечатление. А пък повечето българи имаме една унаследена и типична народна мъдрост – да не обръщаме внимание на малките неща. И аз вярвам, че тази мъдрост ще ни помага винаги да излизаме от временни кризи и неприятни ситуации, в които изпадаме от време на време. 

Наистина това интервю съдържа много важни истини за мъдростта ни като нация, за силата на автентичния български дух, за ситуацията, в която се намираме и за мъдрия начин, по който ще излезем от ситуацията и ще продължим пътя си към избраните от нас истински цивилизационни ценности.

Мисля, че са и антикомунисти. Не, сигурен съм, че са русофили- антикомунисти.

Вазов, Иван Вазов от Сопот, авторът на "Под игото" е супер-русофил. И от написването на Този роман до министерския си пост е антисоциалист (той не доживява комунизацията на БРСДП)
Като министър уволнява учителите социалисти, за което не беше долюбван в началото на социализма у нас, а стиховете му в читанките бяха редактирани. И така, един български професор не знае ... Иван Вазов. Знае, но го напъват едни чувства чуждопоклонни. Като всички русофоби. Кой русофоб е казал една добра дума за България? И кой е възпял България повече от свръх-русофила Вазов?