Румен ЛЕОНИДОВ

Акад. Велев, какво става с националната ни кауза след септември 1944 г.?

- След като на власт идва Отечественият фронт, Българската национална кауза престава да съществува. Тя е заменена от партийната доктрина „Строителство на социализма”. Започва процес на съветизиране и интернационализиране, т.е. на заличаване на националната историческа памет. В продължение на 45 години е абсолютно забранено да се говори публично или да се дискутират националните въпроси като положението на българите в Македония, за сръбската дискриминация на сънародниците ни от Западните покрайнини… 

Както и за т.нар. Тракийски въпрос, относно  асимилацията на българите, останали да живеят под гръцко управление...

- През 1963 г. правителството на Тодор Живков започва преговори с дошлото на власт социалистическо правителство на Папандреу с надежда да подобри взаимоотношенията между двете страни. Водените дълги и трудни преговори завършват с 12 спогодби, които са в ущърб на националните ни интереси. С първата спогодба двете страни се отказват взаимно от териториални претенции. По този начин комунистическото правителство сложи край на националната сага за Западна Тракия. Българската национална кауза за Беломорска Тракия е погребана в името на фалшивата кауза – приятелство и разбирателство със „социалистическото правителство” на Гърция. И днес в Беломорска Тракия живеят около 30 000 българи и 100 000 българомохамедани, от които предишните и досегашните наши правителства не се интересуват, камо ли да полагат някакви грижи.

През 1989 г. обаче започва дейността на Русенския комитет…

- Това е първата, макар и плаха проява сред определен интелектуален кръг в България в защита на гр. Русе от задушливите газове на румънския завод в Гюргево. Успоредно с това започват вълнения в творческите съюзи и открита критика към някои прояви на правителството в областта на културната политика. Всичко това става на фона на тежкото икономическо положение в страната. Стандартът на живот е най-нисък в Източна Европа с изключение на Албания. Появи се дисидентска организация за гласност и демокрация с участие на някои бивши партийни активисти. Петата колона на СССР в България трескаво търси удобен момент, за да нанесе удар върху едноличната власт на Тодор Живков, противник на доктрината за гласност и преустройство на Михаил Горбачов. Политическата атмосфера е наситена с неопределено очакване. Така се стига до 10 ноември 1989 г., когато близките партийни съратници на Живков извършват политически преврат. Сложен е край на 45-годишното му еднолично управление на страната.

Как се стига до този преврат?

- Причините за осъществяването му са несъответствията между политиката на „гласност” и икономическите интереси на съветското ръководство начело с Горбачов. Политиката и поведението на  Тодор Живков за „снишаване“, докато премине вихърът на Горбачовата реформа, дразни съветското ръководство. Самият той е уморен и има желание да се оттегли от властта, но силното му его и блюдолизците около него не му позволяват да направи такъв решителен ход. При такава обстановка агентурният апарат на КГБ в София организира политически преврат. Този акт става по внушение, организация и дори с прякото участие на съветското посолство в София. Едноличната диктатура на Тодор Живков е свалена от висши функционери на БКП като Петър Младенов, Андрей Луканов, Георги Атанасов, ген. Добри Джуров, К. Станишев, някои от които са агенти на КГБ. 

Как този преврат е посрещнат от българското общество?

- Промяната не идва неочаквано, но обществото ни не е подготвено за радикални промени. Продължилата с десетилетия диктатура с тежък терор и насилие смазва обществената активност и довежда до депресивна психоза и до безразличие у голяма част от хората. Но новата партийна клика е на кръстопът: дали да продължи досегашния модел на управление, или да тръгне по пътя на радикални политически промени. Страхът от реформите води до вземане на половинчати политически решения за преход от социализъм към пазарна икономика. Въпрос на въпросите е как да се запази властта на партийната номенклатура. Тогава „капитализъм“ е все още мръсна дума. Стремежът към постепенен преход е съпроводен обаче от страха да не се отприщи народното недоволство и да се стовари стихията му към целия партиен апарат, така че да срине привилегиите на червената класа.

Каква е по-нататъшната съдба на репресивния апарат на БКП?

- След рухването на комунистическия режим настъпва пълна, но временна дезорганизация на репресивния апарат на комунистическия режим. Държавна сигурност – фундаменталната опора на партията, е деморализирана. Да подготви контрапреврат е рисковано. Затова предприемат позиция на изчакване и определяне посоката на вятъра. След кратък период на постепенно окопитване представителите на ДС започват да се прегрупират, като  реализират и капитализират пазените от тях тайни.

Например…

- Ето ви не един, а няколко примера. Представителите на Първо главно управление на ДС успяват да разграбят основните финансови ресурси на държавата и формират групата на бъдещите олигарси. Офицери от тази секретна служба заграбват създадените от предишния режим държавни задгранични дружества за износ на оръжие, на синтетични наркотици и др. Високопоставени ръководители на Второ и Трето главно управление се заемат с организирането и ръководенето на много доходния охранителен бизнес. А някои от първите служители на Шесто управление и по- точно на неговия Шести отдел започват търговия с досиета на агентите на ДС. Чрез компромати и заплахи за публикуване на агентурното минало на своите жертви те осъществяват брутален рекет, изнудвайки десетки свои бивши сътрудници. В крайна сметка бившите шефове на ДС се превърнаха в най-богатите мафиотски босове, които създадоха организираната престъпност у нас.

Каква е политическата ситуация в страната по това време? 

- По-голямата част от българското общество е уверено, че партиите изпълняват декоративна роля. Защото във всички партийни централи са внедрени достатъчно на брой бивши служители и агенти на ДС, които контролират политическите процеси. Това утвърждава мнението сред народа, че истинският ръководен орган на държавата е „тайната власт”, осъществявана от структури на бившата ДС. Благодарение на повсеместния контрол над държавните институции тази „власт” не допусна у нас да се гласува Закон за лустрация. След дълги умувания под натиск на европейската общност започна разсекретяване на досиетата на повече от 220 000 агенти на ДС и само толкоз. Но основният проблем на превратаджиите е как да се осъществи преходът от комунизъм към пазарно стопанство, т.е. към капитализъм, без да се накърнят личните им икономически интереси и придобитите привилегии. В този труден момент най-гъвкав и приспособим към новите политически реалности се оказва кандидат-членът на Политбюро Андрей Луканов. Според осведомени източници той е автор на законопроект №86, който открехва по Тодор-Живково време вратата към пазарното стопанство с разрешението да се създават частни фирми. Затова първите им стъпки са насочени към разработване на технология за превръщане на партийната номенклатура в капиталистическа класа.

Как се осъществява тази трансформация?

- Известно е, че основният субстрат на капитализма е капиталът. За да се даде възможност на червената номенклатура да започне бизнес, са необходими пари за капитал. Така се стига до идеята да се раздадат пари на партийни активисти от фондовете на партията и държавата. По този начин бившата комунистическа номенклатура тръгна по пътя на трансформацията си в червени капиталисти, наречени за по-благозвучно олигарси. Те получават начален капитал в „червени куфарчета“, пълни с пари на партията и държавата. По този начин се опаричиха стотици бивши партийни активисти. За това свидетелстват бившият член на Политбюро на БКП Йордан Йотов и бивш главен редактор на „Работническо дело”, както и бившият министър-председател Димитър Попов. За кратко време в страната се учредяват десетки партийни фирми. Между тях се открояват „Мултигруп“, СИК, ВИС и други, които се оформят като мафиотски структури. По това време, както и днес, никой не мисли, че всеки цивилизован народ има национална кауза, за която трябва не само да се мисли, но и да се бори.

-------

Бел. ред. Първата публикация на това интервю е във в-к „Животът днес“