Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.05.2016 21:42 - СТЕФАН КАРАДЖА - ПОБЕДАТА НЕ СЕ ПОСТИГА САМО СЪС СИЛА!!!
Автор: josarian Категория: Политика   
Прочетен: 439 Коментари: 1 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image 
...Гюрултията* секна. Множеството в миг онемя. Дълга минута никакъв глас не наруши мълчанието. После също така внезапно избухна гръмък, неестествен, почти налудничав смях — онзи, който бе приел предизвикателството на гиганта-турчин, бе някакъв младеж, нещо по средата между юноша и млад мъж. Кискаха се зяпачите, превиваха се одве, шегобийците — между тях се намериха и неколцина българи — се надпреварваха кой по-хапливо остроумие да изхрачи към младежа, пиперлиите думи зачестиха като пролетен дъжд. И само двама сред навалицата останаха сериозни — момъкът, който щеше да се бори с човешката планина по име Плясата, и каймакаминът Гюрсел Турхут бей.

[* __Гюрултия__ — шум, врява.]
Сякаш глух за тупурдията и злоезичните подмятания, които валяха върху него, младежът без бързане се събличаше, като с искрено или престорено спокойствие грижливо подреждаше свалените си дрешки на земята. Той смъкна всичко от кръста нагоре, а тъй като очевидно не носеше каспети; остана да се бори в потурите си, само дето попристегна учкура* им, сетне отиде до онзи край, дето все още седеше Великин Георги с помагачите си, и без да попита за разрешение, бръкна с шепа в съдинката с шарлаган и захвана да се маже.
[* __Учкур__ — връв за връзване на гащи или потури.]
От отсрещната страна каймакаминът не изпущаше нито едно негово движение, а на лицето му се бе изписал странен израз — дали отвъд случката не виждаше спомен от собствената си младост или поне една от мечтите на младостта си?
Без да откъсва очарован поглед от момъка, Гюрсел Турхут запита полугласно:
— Кое е това момче?
Чаушинът, към когото бе отправен въпросът, сви рамене в недоумение, сетне повика с пръст онбашията Мустафа, заел място зад тях, и го повтори нему.
— Тъдявашно е, ама не е и съвсем тъдявашно, семселето* му само преди няколко години се пресели в Тулча. Стефан му е името, Стефан Тодороглу.
[* __Семселе__ — семейство, фамилия; род.]
— Да не е син на Тодор Димов, ичмелията?
— Същият, чауш ефенди.
— Какво ще рече „ичмелията“? — обади се, все така без да се обръща, беят, който бе следил разговора им.
— Пришълци са те, каймакам ефенди — заобяснява угоднически Рюстем, — чак от южната страна на Балкана дойдоха, от село Ичме*. Ама колкото можеш да ги пишеш от Ичме, толкоз им подобават и още половин дузина села от нашия край.
[* Ичме — днес с. Стефан-Караджово, Ямболско.]
Това беше вярно. Тодор Димов от Ичме преди четиридесетина години се ожени за младичката си съселянка, фукара*1 като него, Калина Маринова. За непълен четвърт век те народиха точно десет деца — Стефан беше предпоследният, след него се намери само сестра му Пена, — а после Тодор, образец на неудачник в живота, вдигна каквото имаше (а той имаше повече деца, отколкото имущество) и тръгна да си дири късмета на север, към Добруджа. Установи се най-напред в село Бейдаут, но пътят му и там не се пресече със сполуката. Подир това се прехвърли в Саръюрт; в това село само на четиридесет и пет годишна възраст погребаха стопанката му Калина. После семейството поспря в Потур, в Чамурлий*2 и накрая се установи на траен конак*3 в Тулча.
[*1 __Фукара__ — бедняк, сиромах.]
[*2 Изредените села са все от тогавашната Тулчанска околия.]
[*3 __Конак__ — сграда на държавно учреждение; място за спиране и нощувка.]
— Колко лазарника са на плещите му? — продължи да пита Гюрсел Турхут бей.
— На кого? На дядо Тодор ли?
— Не бе, серсем* със серсем. На това младото отсреща, дето се е наканило да изтръгне юницата от таквиз ръце, като на Плясата.
[* __Серсем(ин)__ — глупав, налудничав.]
— Знам ли, каймакам ефенди. Аз го имам за шестнайсетгодишно, ама то расте дребничко, та може да е и на седемнадесет.
Беят не попита друго, но и не престана да следи с поглед момъка Стефан. И колкото повечето гледаше, толкова по-дълбоко се врязваше бръчката на загриженост между прошарените му дебели вежди — хубава снага имаше Тодороглу Стефан, стройна и съразмерна, пък тъй както се мажеше, под кожата му сякаш смокове играеха, но какво представляваше той пред такова мечище като Плясата? Каймакаминът вече си представяше как великанът от Хаджиоглу Пазарджик го счупва като пръчка, пък сетне го изхрусква и изплюва само някои от костичките… и от тази въображаема гледка му се повдигаше…
— Туй не бива да допущаме — продума той, като говореше на себе си. — Не борба ще е това, а убийство. И то убийство на такова невръстно…
— Що рече, каймакам ефенди? — приведе се към него Рюстем. — Що рече?
Каймакаминът не благоволи да му отговори. А подир малко произнесе все така полугласно:
— Аллах няма да ми прости, ако не опазя момчето. Нищо, че е безизвестно гяурче… — После нареди високо: — Доведете ми младежа. Искам да му поговоря.
Разтичаха се. И не след много Стефан се изправи пред него.
Независимо дали беше на шестнадесет или седемнадесет, момъкът действително не би могъл да мине за висок, дори „среден ръст“ трудно прилягаше за него. Иначе виждаше се, че пращи от момчешка сила, не му липсваше и напетост в стойката. Обаче онова, което най поразяваше в него, не беше в тялото, а в погледа му: този поглед беше остър, пронизващ, властен, пълен с вътрешна мощ и с още нещо, на което каймакаминът не намери вярната дума; за себе си го нарече „лют“, но знаеше, че с нея е наблизо, без да е улучил най-същественото.
— Кажи, чоджум* — подхвана той, като се опита да вложи в гласа си всичките бащински нотки, на които беше способен, — кажи, наистина ли смяташ да се бориш с Плясата?
[* __Чоджум__ — обръщение към дете; моето момче (момиче).]
— Не се сърди, ако отговорът ми ще е малко непочтителен, каймакам ефенди. — Стефан говореше ясно, отривисто и се заканваше да бъде непочтителен, но всъщност не прекрачваше отвъд естественото уважение, което се дължи от по-млад на по-стар. — Ако не смятах да се боря, защо щях да се цапотя с тези зловония? За да ставам за джумбуш* на сеирджиите ли?
[* __Джумбуш__ — смешка, веселба, забава.]
— Човек излиза на алая — внимателно подхвърли Гюрсел Турхут бей — само ако се надява на победа…
— Разумява се от само себе си — беше простият отговор.
„Дали е с всичкия си? — запита се каймакаминът. — Възможно ли е да вижда с очите си каква канара е Плясата и въпреки туй действително да се надява на нещо повече от това, в края на борбата да не е изпуснал сетния си дъх? Или надеждата му е на някакви чалъми, непознати по тези места, които те са донесли от другата страна на Балкана? Или пък най-сетне да е от толкоз фукара семейство, че да е решил да се принесе в жертва, но да осигури на своите онази награда, която ще му дам и ако загуби?“
Такива мисли преминаха за секунда през главата на бея, а иначе той продължи с предишната благосклонност:
— Мигар дръзваш да слагаш силата си наравно със силата на Плясата, чоджум?
И не повярва на ушите си, когато чу:
— Победа не се постига само със сила, каймакам ефенди.
— Какво, какво? — нададе ухо беят.
Стефан повтори отчетливо. И добави:
— Във всяка борба има и още нещо, което не се мери със здравината на мускулите и костите, бей ефенди.
— Пъргавината? Чалъмите?
— Не е и до чалъмите. Чалъми Плясата сигур знае къде-къде повече от мене.
— Тогава? Какво остава тогава?
Стефан се поколеба и това беше единственият кратък миг, в който зениците му избягнаха вторачените в тях очи на турчина. После вирна пак брадичка:
— Позволяваш ли да кажа нещата тъй, както са те в сърцето ми, каймакам ефенди?
— Не позволявам, а те моля. И ти давам мъжка дума да не те закача, каквото и да изрече устата ти.
— Ще надвия Плясата с онова, за което излизам на алая. Той ще се бори за някаква си там юница, докато аз — за христовата си вяра и за българското си име. Чакай, не ме прекъсвай още малко, каймакам ефенди. Ти видя: преди малко един от нашите, дето надали отстъпва по сила на Плясата, ни опозори с бъзливостта си. Калта от долната му постъпка се лепна не само на неговото чело, но също и на моето, и на половината от ей тези. — Момъкът с широко движение показа зрителите. — За честта на името и на рода си ще се боря аз, бей ефенди, и ще видиш, то е нещо много повече от пехливанската сила на Плясата.
Не бяха тези думи по сърце на Гюрсел Турхут, в края на краищата беят си беше османлия и султанов служител, ала той сдържа обещанието си — нито издигна гневно слово, нито заповяда наказание за изречената дързост, нито дори промени с нещо израза си. А дълбоко в себе си дори помисли с малко печал: „Нявга, по времето на Сюлейман и Баязид Светкавицата, също и синовете на аллаха са тръгвали на борба с мисъл за честта и вярата си. А какво е сега? Ние ламтим за юниците, пък гяурите…“ Той се насили да кимне с разбиране, но напомни загрижено:
— Стотината победени, които вчера и онзи ден опитаха дали е твърда пръстта на мегдана, също излизаха с мисъл за победа…
— Състезание е — сви рамене Стефан Тодоров. — В него всеки отива за победа, пък тя, победата де, се усмихва само на едного.
— Ала ако не се усмихне в борба срещу великан като Плясата, човек може да изпусне не само победата но и душата си.
— Прави са думите ти, каймакам ефенди. Но аз ще ти отговоря ей така. Бива в живота и таквоз време, в което е по-достойно да загубиш, че и с душата си да се сбогуваш, нежели да приемеш отгоре си позор като на оня там.
Изпълнен с уважение, беят кимна още веднъж в знак на съгласие. После продължи:
— Ще ти задам още един въпрос, Тодороглу Стефане. Последния. Ако те даря с една юница, дваж по-хубава от тази, ще се откажеш ли от борбата?
— Далеч от тази мисъл! — гордо отвърна момчето. — С такова обещание ти можеш да откажеш хора като Великин Георги или… или навярно като Плясата, не и човек, излязъл на алая за едната чест.
Тежко преглътна Гюрсел Турхут, толкова тежко, че ябълката на шията му подскочи чак до ченето. Помълча той и дълго се взира в опереното петле пред себе си, жал и завист се боричкаха в душата му, пък най-сетне склони глава — да бъде! Ала преди да даде знак за начеване на борбата, благородството му го подтикна да снижи глас и да добави:
— Ще стане твоето, чоджум. И нека вашият господ да ти помага… или да те закриля срещу онази хала там. Все пак не се сърди на стария човек, че ще ти даде един съвет и то от най-лошите — непоисканите.
— Благодарен съм ти предварително — учтиво, но без следа от раболепие отвърна Стефан.
— Поразбирвам аз от пехливанлък, чоджум, та виждам не само силата и чалъмите, но и някои хитрости, дето остават скрити за обикновените зяпачи. Приближи още малко! — Момъкът се премести крачка напред. — Наблюдавах аз всички досегашни борби на Плясата и забелязах една негова хитрина, дето не е от най-почтените, ама анджък* тя му даде половината победи. Като опре глава о главата на противника си, Плясата не лови с пръсти врата, а обляга полусвита ръка на рамото му, — приблизително така, че свивката при лакътя е на една линия с ухото. И когато за околните, пък и за противника му, двамата борци само се бутат по главите като пърчове, Плясата прави движение, уж се готви да се раздалечи. Другият за миг притъпява вниманието си. И точно тогаз Плясата върши нещо, което малцина могат да разтълкуват. Той рязко изправя привидно отпуснатата си ръка и тя халосва противника около ухото. Пък туй е ръка, дето тежи двайсетина оки, чоджум! И е все едно да те хлопнат с топор по чутурата… Не човек, а вол да си, такъв удар все ще те зашемети за няколко секунди. Не пропилява Плясата тези секунди — сграбчва той противника си и… Е, останалото ти е известно.
[* __Анджък__ — именно.]
Стефан понечи да каже още веднъж дума на благодарност, но каймакаминът с повелителен жест го спря. Сетне вдигна ръка и произнесе високо:
— Последната борба нека започне. Който надвие в нея, ще получи славата и ей тази юница с венчето! Хайде!
Малцина чуха последните му думи — едва съзрели жеста на ръката му, зрителите турци ревнаха така, сякаш искаха да ги чуят чак в Цариградските сараи на падишаха*. И в общия невъобразим вик се долавяха приблизително все такива подкани:
[* __Падишах__ — титла на султаните.]
— Смачкай го, Пляса!…
— Строши кокалите на гяурчето!…
— Сгъни го като чекийка, Пляса, и го окачи на рогата на юницата!…
А онбашията Мустафа, попривел върлинестото си тяло над рамото на каймакамина, пожелаваше ни повече, ни по-малко от това:
— Удуши го, Пляса!… Удуши го и го метни за мезе на рибите в Дунава!…
Прочутият пехливанин всъщност нямаше нужда от тези насъсквания — и без тях той бе разбрал, че само една последна и то твърде хилава преграда го дели от победата, та сам бързаше час и минута по-скоро да я прегази. Не се съмняваше в успеха си и ако помисли човек, имаше пълно право да не се съмнява. Зер Плясата бе сплитал ръце не с какви да е, а с най-прочутите борци на целия османски девлет*; тръшкал бе той и долепял плещите на най-опитните чалъмлии, надвивал бе противници-великани, които сякаш мерят сили и ръст с Балкана, надхитрявал бе най-големите хитреци по алаите. Та сега това момче-гяурче ли щеше да му се опре?
[* __Девлет__ — държава; __девлет-душман(ин)__ — държавен враг.]
Нетърпелив за славата и наградата бе Плясата от Хаджиоглу Пазарджик, та дори не изпълни онзи ритуал, утвърден и наложен от памтивека — не отдели време нито за плясъците на длани и подвикванията, нито за заканителните обиколки на алая, за нищо не пожела да загуби време. Подскочи той и дори не тръгна, а се затича, тромав и тежък като бивол, към гяурчето. Постъпката му раздвои зрителите; едни подушиха в нея близка кръв и начупени кости, та изпаднаха в безпаметна възбуда, но други, които обичаха всяко нещо да се прави по правилата, проточиха едно „О-о-о!…“, в което имаше повече разочарование, отколкото похвала.
Плясата остана глух и за едните, и за другите — имаше си работа пехливанинът и бързаше да я свърши. Докато прекосяваше алая, изпод свъсените си вежди той следеше своя дребосък-противник. И едновременно забеляза две неща: момчето бе стъписано от този внезапен юруш*, но в погледа му, остър и челичен, имаше всичко друго, само не и уплаха. Толкова видя Плясата, а сетне вече дойде времето не на зяпането, а на действията.
[* __Юруш__ — нападение, атака.]
Гигантът от Хаджиоглу Пазарджик не си бе съставил никакъв план за борбата, пък и не виждаше нужда от него. Той просто смяташе да стовари върху гяурчето всичките сто и двайсет оки на огромното си туловище, а като му изкара въздуха и го сплеска под тях, останалото щеше да бъде за половин минута работа. Онова, което виждаше, като че благоприятствуваше намерението му — Тодороглу Стефан наистина не помръдна насреща му, нито на една стъпка не се премести, но комай нямаше намерение да бяга и се готвеше да отговори на силата със сила и на тласъка с тласък. Същото забеляза от мястото си и Гюрсел Турхут бей, та в един миг се запита: „Лудо ли е това момче, или просто е неспособно на най-проста преценка? Къде ще се мери то с такова чудовище като Плясата? Ами че Стефан на бой не стига дори до под мишницата на прочутия пехливанин, а на оки сигур няма и половината от неговите…“
Едва сколаса да помисли тези неща каймакаминът и първата схватка вече започна току пред нозете му. Всъщност не — до схватка тъй и не се стигна. Момъкът протегна ръка — не можеше да се разбере дали я слагаше като преграда пред на`пада на турчина, или туй бе обичайната стойка на пехливаните-чалъмлии. Плясата дори не си стори труда да махне лапа, за да отхвърли настрана тази невзрачна пречка, а както беше забързан, направо се хвърли с цялата си тежест върху гяурчето. Според всичко онова, което пехливанинът знаеше за борбата, след секунда той трябваше да лежи по корем, а под него, задушено и наполовина премазано, неспособно и на най-малко движение, следваше да се намира българчето. Но мина тази секунда, последваха я още десет, а гигантът само смътно усещаше, че нещо не е тъй, както опитът от стотиците борби му подсказваше, че би трябвало да бъде. После ухото му долови един самотен и затова дваж по-нараняващ кикот; смееше се някой от зрителите и Плясата, кой знае как и от какво, безпогрешно разбра, че този присмех бе насочен към него. Напъна се да поразмисли и най-сетне проумя истината — уж всичко бе извършено с необходимата сила и точност, пък той лежеше на алая, пльоснат като жаба, а под него имаше само поразхвърляна слама и нито следа от гяурчето. Повече учуден, отколкото разгневен, турчинът бавно извърна глава — само докъдето купчината мускули върху раменете му позволяваше. И го видя. Стефан стоеше прав на пет-шест стъпки от него, краката леко разтворени, ръцете скръстени на гърдите, а в погледа му събрана толкова надменност, колкото Плясата не бе виждал в целия си пъстър живот.
Не по-малко смаян от пехливанина беше и Гюрсел Турхут бей — той се имаше за вещ в борбата (и наистина беше такъв), но също не разбра какво аджеба* се случи. При това не беше от недовиждане; схватката, доколкото това изобщо можеше да се назове схватка, стана на не повече от три-четири аршина от него. Но тъй или иначе и той заедно с Плясата бе очаквал долу да лежи и се гърчи онова, което бе останало от момчето, пък то на земята се намираше само гигантът от Хаджиоглу Пазарджик, докато Стефан стоеше със скръстени ръце край него и го гледаше с насмешка. Как стана това чудо? Че Стефан не отстъпи, нито избяга, това се видя от ясно по-ясно. Но кога се разминаха двамата, големият турчин и мъничето-българин? После каймакаминът, обхванат от растящо недоумение, се запита друго: „А защо стои този Тодороглу Стефан така, като чукан? — Какво печели от присмехулството си? И защо не се опита да оползотвори изгодата, която случаят му е дал? Ей така на` — да се хвърли върху падналия пехливанин, пък нататък докъдето му стигнат силите…“
[* __Аджеба__ — дали наистина.]
Докато беят още си задаваше тези въпроси, Плясата бавно се надигаше от земята. Разтърка коляното си — явно, халосал го беше при падането си, пък да халосаш нещо, стоварвайки върху него сто и двайсет оки, туй не е безобидна работа… После се понатисна и от дясната страна на корема, там, дето е черният дроб; навярно сгромолясването на огромното туловище е сторило поразия и нататък.
Турчинът постепенно възвърна предишната си стръв и отново, макар и не така стремглаво, се отправи към Стефан. За онзи, който разбира, личеше — той пак нямаше намерение да се бори като равен с равен, само че щеше да бъде много, много по-внимателен, когато ще търси да затисне момчето под себе си.
Както и в първата схватка българчето го посрещна без всякаква мисъл за отстъпление, а от натритото му с мазнина тяло се подразбираше, че е напрегнат до крайна степен — мускулите му се бяха издули до пръсване. Сближиха се. Плясата направи измамно движение, сякаш ще се хвърли в краката, но Стефан не се поддаде на уловката, дори намери сили да се позасмее пренебрежително. Този смях, изглежда, скъса нещо в душата на турчина, та той отново скочи сляпо напред и с разперени ръце, готови да докопат противника накъдето и да мръднеше той, не прекрачи, а буквално се нахвърли върху българчето. Гюрсел Турхут бей се наклони напред и се превърна, целия в зрение — не искаше той да изпусне нито едно движение, колкото и да е едва доловимо. И този път забеляза онова, което преди няколко минути бе готов да признае за чудо. При вида на връхлитащата върху него канара Стефан Тодороглу не само не потърси спасение в бягство, но с едно късо, светкавично движение не скочи, а просто се гмурна под чудовищната гръд на пехливанина. Всичко това продължи толкова, колкото време е нужно за едно мигване на окото. След още едно Стефан пак беше на крака и вече кръстосваше ръце на гърдите. В същото време възглавницата под каймакамина се разлюля — с нещо като грохот, примесен и с пращене на кости, Плясата се сгромоляса на земята. Както преди, че даже и по-тежко — това личеше и от охкането му, и от изражението на болка, което изкриви плоското му месесто лице.
Злополучията на бабаитина от Хаджиоглу Пазарджик не направиха абсолютно никакво впечатление на Гюрсел Турхут — той още имаше пред очи и мислеше само за онова, което извърши младият Стефан. И като го оцени по заслуги, възкликна така високо, че всички го чуха:
— Аллах, аллах, каква пъргавина!… Това българче не е човек, а истинска сърна!…
(Турчинът не би могъл и да подозре като какъв пророк-кръстник се проявяваше в тази минута. Защото след години, когато Стефан нямаше да бъде вече някакво си там българче от Тулча, а прочут революционер и войвода, неговата ненамаляваща пъргавина щеше да накара другарите му да си спомнят думата „сърна“ — по турски „караджа“, — изречена някога от каймакамина и щяха завинаги да я прикачат като прякор към името му. И по игра на съдбата Стефан с този прякор, а не с имената на баща си и дядо си, щеше да извърви пътя до безсмъртието!)
Също и сега българчето не се възползува от предимството си, а с усмивка на уста изчака великанът пак да се надигне от земята. Този път обаче това бе съпроводено от гръмък смях на повечето зрители; е, намираха се и турци (между тях бяха също Рюстем чауш и онбашията Мустафа), които в развоя на борбата виждаха да се осквернява господарското им достойнство, та скърцаха със зъби и нервно пукаха кокалчетата на пръстите си, но главното все така беше насмешката. И как да не се надсмееш? Ами че това, което ставаше пред очите на зяпачите, беше все едно да се изправят в двубой един срещу друг як горски мечок и подскоклива катеричка и в него вместо да бъде размазана още от първия удар на мечешката лапа, катеричката вече за втори път да тръшва и намества кокалите на горския господар…
Докато Плясата се надигаше повторно и се чистеше от сламата, налепена по щедро облятата му с шарлаган снага, видя се, че новото сгромолясване бе сторило още по-големи поразии на пехливанина — натъртеното му коляно вече едва го държеше, а лявата ръка, вероятно понавяхната при падането, с мъка се движеше от рамото, за другите синини и охлузвания да не говорим.....

Сближиха се за трета схватка, но този път Плясата и не помисляше да търси победа чрез тежестта на тялото си. Накуцвайки, той приближи предпазливо — предпазливост, в която мнозина съзряха душевен смут и объркване, загубена самоувереност, ако не даже и най-обикновена уплаха — и с протегната напред дясна ръка потърси обичайното съприкосновение с противника. Стефан възприе този обрат в борбата и също приведен от кръста застана в познатата стойка. Двамата противници допряха глави и с по една ръка обхванаха вратовете си. До някое време се бутаха и ужким се мъчеха да се уловят с пръсти, но отнапред се знаеше, че при тази мазнина по тялото това ще е напълно невъзможно. Тикаха се така двамата и се тласкаха и при тези движения Плясата неусетно поизвиваше ръката си в лакътя. „Ох, ще изгуби момчето! — с искрено съжаление помисли Гюрсел Турхут бей, забелязвайки как пехливанинът се подготвя за непочтения си удар. — Аз ли лошо му обясних този чалъм, или то се замая от досегашните си успехи?“ А в това време Плясата продължаваше бавно, милиметър по милиметър, да отмества лакътя си…
Най-сетне турчинът реши, че е спечелил разстоянието, което бе нужно за удара му. Той, разигравайки умора, шумно изпусна веднъж-дваж въздуха от дробовете си, после с преместване на крака показа, че има намерение да се отдръпне за кратък отдих. Младежът пред него сякаш също се приготви за отдръпване. И тогава Плясата прецени, че е дошъл моментът за развръзката. С добре премислена и многократно проверена рязкост той остро изпъна превитата си до сега дясна ръка. Но ако за това движение му е била необходима една секунда, само за половината от това време Стефан изпревари тежкия удар на ръката му. Той не се наведе, а просто се стрелна надолу и могъщата ръка на Плясата профуча над главата му. И толкова нечовешка сила бе вложена в този замах, че повлечено от него, тялото на турчина се завъртя около оста си и политна настрана. Този път обаче Стефан не остана да го наблюдава с кръстосани на гърдите ръце. Той направи огромен скок, достоен за току-що измисления му прякор, озова се зад гърба на загубилия равновесие пехливанин и не обхвана, а сякаш се впи в дебелия му кръст. „Няма да успее да го вдигне! — мрачно предсказа на ум каймакаминът. — Ами че то е все едно заек да вдигне вълк-единак над главата си!…“ Беше прав беят, действително Стефан не би могъл да отлепи от земята човешката грамада в прегръдката си, ала той сгреши в друго — в намерението на младия българин. Стефан изобщо не направи опит да вдигне противника си, а само продължи залитането на тялото му и когато Плясата напълно загуби устойчивост, с мигновено движение се хлъзна под него, прехвърли го през себе си и с всички сили го тръшна посред алая. Разнесе се шум от тежък удар, последван веднага от късо хлъцване и след това… И след това всъщност нищо повече не се случи — Плясата, непобедимият пехливанин от Хаджиоглу Пазарджик, остана да лежи неподвижен, проснат по гръб върху сламата на алая, а от гърчовете на тлъстия му корем личеше, че прави напразни усилия да възстанови прекъснатото си дишане. В същото време Стефан скочи прав до него, поколеба се, пък момчешката гордост взе връх в него, та сложи крак върху поваления турчин.

И тогава над смълчаното множество прозвуча пълният с възхищение глас на Гюрсел Турхут бей:
— Евалла, Тодороглу Стефане!… Не знам как го направи, ала победител в борбата си ти! И юницата е твоя…
Гръмнаха крясъци — този път почти изцяло поздравления и само тук-там някоя закана, — към тях се присъединиха и игривите звуци на зурли* и дайрета. И в тази победна олелия каймакаминът смушка своя чаушин и му посочи юницата с венчето на рогата. Не се зарадва Рюстем чауш, че му възлагаха да награждава един презрян гяурин и то такъв, дето, речи го, едва-едва е покрил с мъх горната си устна, но стискаше ли му да отиде наспроти волята на своя управител? Надигна се той, хвана юницата за юларя, поведе я и все така сред оглушителната гюрултия на народа я предаде на младия победител. Още веднъж се поколеба Стефан, но взе оглавника и тръгна да се поклони на каймакамина. Сега обаче отново даде воля на нрава си — не мина по най-краткия път, а нарочно избиколи, водейки зад себе си юницата. Почудиха се хората на тази постъпка, ала той сам скоро даде отговор на неизречения им въпрос — като стигна до кьошето на Великин Георги, поспря само за миг и се изплю презрително в нозете му. После, сякаш нищо не било, продължи нататък и застана срещу Гюрсел Турхут бей. Стори сдържан, но почтителен поклон пред него, сетне изрече ясно:
[* __Зурла (зурна)__ — духов музикален инструмент, подобен на кларинет.]
— Не се обиждай, каймакам ефенди, но тази юница аз не мога да приема.
Беят го изгледа смаяно, пък попита:
— И защо, Стефане?
— Защото надвих, но надвих с чужда помощ, каймакам ефенди. Пък победа, дето е с подкрепа от друг, не е честна победа. Поради това не мога да взема наградата.
— И кой ти помогна в борбата?
— Ти — беше неочакваният отговор. — Без твоя съвет сега не Плясата, а аз щях да се валям там, на сламата…
— А, това ли било! — засмя се широко Гюрсел Турхут. — Не си прав, чоджум, никак не си прав. Съветите са хубаво нещо, ама те не залепят плещи на земята. Води юницата и нека венчето и да стане белег на твоята слава! — Стефан се канеше да възрази нещо, но почтеният каймакамин го спря с властен жест. — Чакай! Щом си толкоз добросъвестен и не желаеш да останеш борчлия, то нека направим един алъш-вериш*: аз съм ти дал акъл, ти ще върнеш на мене същото.
[* __Алъш-вериш__ — вземане-даване; търговия.]
— Какъв акъл очакваш от недозрял момък като мене, каймакам ефенди? — подозрително запита Стефан.
— Откъде намери сили да тръшнеш такава грамада като Плясата, ето какво искам да науча от тебе.
— А, това е лесна работа — засмя се Стефан и за пръв път през този ден очите му загубиха остротата и „лютостта“ си. — Ами че това аз ти го обясних още преди борбата. Когато човек се бори не за юница или дори за цяло стадо юници, а за честта на името и на рода си, тогаз в него се намират сили не един пехливанин, а планина да повдигне.
С тези думи Стефан се поклони повторно пред каймакамина, пък се извърна и потегли. И само на втората крачка попадна в прегръдките на дядо Тодор, баща му, и на братята си, които — всички до един — бършеха сълзи и в същото време се заливаха в радостен смях. После, сякаш отприщен яз, към тях се втурна народът и ги раздели. Безброй ръце вдигнаха над главите още необлечения Стефан и го понесоха през улиците на Тулча, а зад тях, влачейки юницата за юларя, не пристъпваше, а подтичваше дядо Тодор. Повечето от турците изпратиха победителя и непринудено образувалото се шествие с искрено или престорено „евалла“, но някои не скриваха озлоблението си. И като че най-личен измежду тях беше Рюстем чауш:
— Щом е толкова силно, Тулча очевидно е вече тясна за това проклето гяурче… — ръмжеше той и в неговата уста тези думи съвсем не звучаха като благопожелания за рожден ден.
А докато шествието се отдалечаваше в едната посока, в другата гузно се измъкваха двоица едри мъжаги — Плясата и Великин Георги. Посрамени по различен начин от подвига на младежа никой от двамата не отвори дума за овена, който се полагаше на втория в борбите.
В далечината ехтеше името на Стефан. Така щеше да ехти то от този ден чак до гибелта му, че и дълги години подир това — докато има българин-родолюбец на Земята.



Тагове:   Стефан Караджа,


Гласувай:
3
0



1. batogo - !!!:))) Поздравления за постинга, Йосариане!
06.05.2016 07:14
Това е българският дух, който ни е опазил досега и ще продължава да ни пази и води напред и нагоре.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: josarian
Категория: Политика
Прочетен: 2178419
Постинги: 1541
Коментари: 4926
Гласове: 4730
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930