Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.08.2016 08:33 - Червените изроди: „Да крепне навеки съюзът ни боен с Великия Братски Съветски съюз!”
Автор: josarian Категория: Политика   
Прочетен: 465 Коментари: 3 Гласове:
5



 "Човек за човека е брат, разбра ли бе, гад!?"
С каретата на миналото на път към бъдещето, или защо да си българофил е проклятие
 
Димитър Бочев
Любовта към Русия продължава да процъфтява - доказателство колко безпомощен е здравият разум пред идеологическото заслепение
„Що е империя?” – ме запита един познат. –
„Това е съединение на несъединяеми под
една власт” – отговорих аз.”
Николай Платонович Огарьов, „Империя”
 
Димитър Бочев, специално за Faktor.bg
Подобно „съединение на несъединяеми под една власт” не става, разбира се, по естествен път – то може да стане само по противоестествен, по насилствен начин. И, разбира се, не със сила морална, а с физическо насилие. Една империя не само съединява – една империя и разединява така. При това не само държави, етноси и политически лагери, а и духовни ценности и добродетели. Така, за да побере, за да вмести крупното му и разнородно творческо наследство под егидата на комунизма, обсебилата страната ни съветска империя разедини, разполови, разряза като торта на две Вазов. Ето как стана това:
Всичко тръгна от обстоятелството, че в отношението си към националната ни независимост и ролята на Русия в нея младият Вазов и зрелият Вазов са антиподи. Младият Вазов гледа на руснаците не като на лъжеосвободители от едно несъществуващо, съчинено с користни цели от родни и чужди историци и политици робство, а като на православни братя-славяни, милеещи за доброто на изстрадала България. Зрелият Вазов, за сметка на това, разпознава и разобличава мнимите освободители като реални похитители на новородената българска държава. Хората от моето поколение знаят и помнят как в суровите и зли времена, когато над страната ни господстваше партийността и в изкуството, и в науката, и в икономиката, и в семейния бит дори, нас ни преподаваха русофила Иван Вазов, а русофоба Иван Вазов учебници и учители тактично премълчаваха. Тази манипулация се наричаше придържане към класово-партийния подход в учебно-възпитателния процес. Всъщност целият учебно-възпитателен процес се състоеше по-скоро от класово-партиен подход, отколкото от образование и възпитание. И понеже ни обучаваха класово и партийно, а не научно и достоверно, в случая и с Вазов, и с цялата ни национална класика ставаше дума за една нагла фалшификация на историческата истина, за дискриминация на литературните творби и на гражданските изяви на народния поет – творби и изяви, които гневно осъждат имперските попълзновения на Кремъл към родината. Станал неволен свидетел и на тези идейни, и на последвалите ги наказателни присъди, четвърт век след кончината на народния поет от подсъдимата скамейка на Народния съд Змей Горянин завидя в ритъм и рима на Вазов, че чрез своевременната си смърт е съумял да избегне неговата горчива участ. Завистта на Змей Горянин беше от благородна по-благородна – няма съмнение, че русофилството на младия Вазов нямаше да спаси русофоба Вазов от комисарската саморазправа на просъветските и антибългарски тоталитаристи, че, превърнали за цели десетилетия страната ни в духовна пустиня, те щяха да превърнат и Вазов в съпроцесник на Змей Горянин. В русофобството си Вазов се родее с най-светлите ни възрожденски умове – от Раковски до Захари Стоянов до Стамболов. Всички те гледат на Русия не като на надежда, а като на заплаха – Стамболов дори я сънува в злите си сънища като бяла мечка, която го души. Фактът, че, за разлика от целия цивилизован свят, техните днешни наследници масово боготворят Русия, е позорен факт. При това ние, българите, сме пострадали от съветизацията по-жестоко от всички останали източноевропейци. А обстоятелството, че и след хилядите жертви на импортирания от СССР деспотичен комунистически режим, обезглавил интелектуално нацията ни, любовта към Русия продължава да цъфти и процъфтява на родна земя с най-пищните си цветове, говори само колко безпомощен е
здравият разум пред идеологическото заслепение
Докато всички източноевропейски държави гледат на днешна Русия като на потенциален агресор, на чиято агресия само Европейският съюз и НАТО могат да се противопоставят, нашите сънародници се боят като че ли повече от Запада, отколкото от Кремъл. Гребенът на русофилската вълна формират, разбира се, неокомунистите от БСП. Макар че още преди век техният предтеча Димитър Благоев предупреждаваше от погромите на великоруския шовинизъм. Горещата и открита любов на родните социалисти към Москва се допълва от друга една, този път скрита, но не по-малко гореща любов, която можем да дефинираме като носталгия по комунистическото ни минало. Двете любови се съчетават така хармонично, така неотлъчно се допълват и преплитат, че можем да говорим за една обща, за една и съща, за съща любов. С тази нарастваща любов новоизбраното ръководство на БСП се прекланя пред монумента на деспота Тодор Живков, с тази любов гостува то и на деспота Путин. Така че ако обобщим тази любов като любов към деспотизма, няма да сбъркаме: Любов към родния деспотизъм на близкото ни минало и любов към настоящия задграничен, но за БСП също роден, деспотизъм на Кремъл.
А сега, за да отбия изпреварващо евентуални обвинения в нетолерантност, бързам да заявя, че в една свободна държава, каквато България днес е повече от всякога, всеки има правото да обича и друга, чужда страна, да я съзерцава, да й се възхищава, да я дава за пример, да й подражава дори. В този смисъл като гражданин на републиката аз съм свободен по собствен избор да се себеразбирам, себеизживявам и себеизявявам и като англофил, и като германофил, и като русофил. Когато любовта към една чужда страна доведе до взаимстване от нея на перспективни и приложими на родна земя задгранични културни, политически или икономически модели, тази любов става интернационална и национална добродетел. В порок едно „филство” се превръща тогава, когато водещи стават не собствените, не националните, а чуждоземните интереси и цели. Сиреч когато едно обществено съзнание е денационализирано така, че започва да обслужва чужди държави и нации, и то
за сметка на отечеството
Тъкмо това прави русофилството на българските неокомунисти. Бедата не е от вчера. Още от самото си зараждане преди повече от век комунистическото движение у нас епоха след епоха е служело директно и индиректно, но винаги предано, на интересите на Кремъл – и то винаги в разрез с националните ни интереси. В тон с вековния си великоруски шовинизъм и с новородената си болшевишка идеология, обещала още със зараждането си да завладее от полюс до полюс света, Кремъл изнасяше неуморно революция, а пълномощниците му на балканска земя неуморно я внасяха в България. Внасяха смут, размирици и деспотизъм, дестабилизираха систематически държавата ни, за да я обезсилят и превърнат в лесна плячка на съветската експанзия. Което и постигнаха в края на Втората световна война благодарение на няколко фактора: Безскрупулността на съветския империализъм; малодушието и страха на западните съюзници; демагогията и коварството на националното комунистическо движение, както и политическата незрялост, лековерието и инфантилността особено на българската хуманитарна интелигенция в предвоенния и военния период, приела болшевишката идеологическа пропаганда за чиста монета. Когато броени години след нахлуването на червената армия през Дунава потресаващите факти за истинския й лик отвориха очите и на българските интелектуалци, бе вече безпощадно късно. Става дума за онези малобройни левичари, анархисти и комунисти-романтици, които, за разлика от армията нагли прагматици, търгаши и гювечари, за които комунистическото верую бе само средство за овеществяване на сребролюбието и властолюбието им, вярваха по вапцаровски на идеала повече, отколкото на фактите. Те бяха впоследствие без остатък пометени от репресивния апарат на собствената си кауза, но тяхната свещена слепота също има принос в тържеството на лъжата и злото.
Така в средновековните традиции на плаща и кинжала бе въдворена със силата на оръжията една обществена практика, в която предаността към Великия Братски Съветски съюз се превърна във водещо национално начало. Да си русофил бе високо хонорорована добродетел, а да си българофил – проклятие. По трибуни и пленуми се говореше, разбира се, на висок глас за патриотизъм, но патриотизъм не национален, а социалистически, класово-партиен патриотизъм, патриотизъм, при който когато, както често ставаше, националните интереси на СССР и на България влизаха в конфликт, върховенство придобиваха автоматично интересите на СССР. А онези родни лидери, които обезпечаваха това върховенство, биваха провъзгласявани не, както би било подобаващо, за национални предатели, а за национални герои. Чийто героизъм в разцвета на реалния социализъм стигна дотам, че поднесоха на тепсия България цяла-целеничка в дар на Кремъл. Добре че Брежнев отказа дара – иначе само за миг, за времетраенето на един указ на ЦК на БКП само щяхме да изчезнем като нация от лицето на земята с цялата си хилядолетна история барабар. А дарът бе върнат от съветските ни великовелможи не от благородство – още по-малко от респект пред националната ни независимост. Върнат бе по тактически съображения: страната ни така или иначе принадлежеше безрезервно на Москва неофициално, защо трябваше да й принадлежи и официално. Докато в демократичните общности, и особено в най-цивилизованите и в най-прозрачните от тях, неофициалното и официалното се припокриват, при деспотичните режими официалното и неофициалното са радикално противопоставени – там официалните тези са пълно отрицание на обществената практика. Официално НР България бе независима държава, член на ООН и на още куп авторитетни международни институции и форуми, държава със собствена външна политика и собствени външнополитически представителства в стотина държави по петте континента – неофициално същата НР България не бе нищо друго, освен съставна част от една зловеща империя и безгласен придатък на Кремъл, а националният й химн бе вероятно единствен под слънцето, в който една нация се кълне във вярност към чужда държава:
„Да крепне навеки съюзът ни боен
с Великия Братски Съветски съюз!”
Разминаването между официалностите и неофициалностите препускаше неуморно по всички рубежи, както следва: Официално всеки жител на Народната република бе пълноправен гражданин с обезпечени от съответните държавни ведомства човешки права и граждански свободи – неофициално българинът беше най-обезправеният източноевропеец – за Свободния свят пък да не говорим изобщо. Нещото повече: тъкмо онези родни институции и ведомства, които официално бяха упълномощени да бранят независимостта, правата и свободите му, неофициално въдворяваха повсеместното робство, в което тънеше цялата нация. (Че и заробилите я феодали от Цека и Политбюро бяха не по-малко роби от заробения от тях редови гражданин, че, както установи Лесинг, и от двата края на веригата си еднакво окован и несвободен, не ще и дума, но това е друга тема.) Официално Съветският съюз бе наш по-голям брат, освободител и благодетел – неофициално бе тъкмо обратното: съветският империализъм бе истинско проклятие за страната ни, наш узурпатор и експлоататор – както политически, така и икономически. Преди да успее да разори окончателно страната ни, това разминаване, тази несъвместимост между официалното и неофициалното национално битие доведе и до нещо хубаво: до сриването на комунизма. Като всяко двуличие, и двуличието на партийната идеологическа пропаганда беше до време – мимикрията изморява и похабява, както в съдбата на една личност, така и в съдбата на една държава рано или късно настъпва моментът, в който една по една маските се пропукват и падат. А
паднат ли маските, пада и режимът,
който се крепеше не на дадености, а на декори. С времето и за слепците стана ясно, че Народната република не е нито народна, нито република, а по-еднолична и по-деспотична и от най-отявлените абсолютни монархии, погребани нейде в дебрите на тъмните векове. Това проясняване на взора, това осъзнаване и преосъзнаване на собственото ни място под слънцето закономерно доведе до гибелта на най-могъщата и многонационална империя в човешката история. Преди да взриви градските площади преди трийсетина години, разпадането на комунизма започна с реформи в общественото съзнание, в личното гражданско съзнание на всеки от нас. Големият въпрос е, след като толкова неща се промениха и в съзнанието, и в бита ни, защо русофилството в националния ни манталитет си остана непроменено.
Доколко под суровата сянка на комунистическия режим русофилството у нас бе официална политика и доколкото тази политика бе дело на авторитарни, самозвани държавници, обсебили насилствено властта, тя страдаше от недостиг на легитимност. Историческите свидетелства за добронамереността на Кремъл към България бяха оскъдни, а съвременни свидетелства никакви нямаше. Това знаеха не само по-будните българи – това знаеха и партийните апаратчици от първата фаланга. А с подобно знание и съзнание не се живее леко, психологически е трудно да убеждаваш сънародниците си в една теза, в която сам не вярваш – тази битка не е спечелил още никой, нямаше да я спечели и комунистическият елит. Един пример: Когато през 1971 г. министърът на вътрешните ни работи Ангел Солаков посещава Съветския съюз, на един от поредните банкети някакъв високопоставен функционер на КПСС предлага тържествен тост в памет на падналите за свободата на България през Отечествената (за целия нормален, не-съветски свят тя е Втора световна) война съветски воини. Като изпечен партиен кадър, гостът е кален в банкетите и принципно няма нищо против тостовете, но отбелязва, че подобен тост е безпредметен – доколкото няма паднали на българска земя съветски воини, няма как да бъде почетена и тяхната памет. Веднага след като се завръща в София тези му приказки струват министерското кресло на министър Солаков – дори личното приятелство на Тато не можа да му спести горчивата чаша: българо-съветската дружба пощада не знае – тя и от Тато е по-могъща. Следите на тази дружба надживяха и комунизма, и гибелта му – та чак до ден днешен. Ето как:
Около година след като окупират страната ни червеноармейците изнасят през пристанище Лом за СССР българския държавен архив, който възлиза на 120 чувала документи и се съхранява и до днес в Трофейния архив на Русия, южно от Москва. Преди някоя-друга година при посещението си в София Путин обеща да ни върне архива, но досега това така и не се случва. Нещо повече: Москва реагира алергично на всяко наше запитване по проблема. Хайде сега да поразсъждаваме за всичко това в смисъла на русофилската вълна, грабнала народа ни. Така ли се държи една братска и добронамерена страна? Да ограбиш архива на една държава, значи не само опит да я лишиш от държавност, а и опит да ограбиш националната й история, националността й. Една националност, която съветският империализъм похити и една история, която фалшифицира, преди да я ограби. Тъй като на българска земя не е водено и едно сражение с червената армия, не е паднал, както знае и министър Солаков, и един червеноармеец. Внесената от Москва легенда за освобождението ни от монархофашистко иго чрез бойния подвиг и героичната саможертва на братята-славяни се нуждае обаче от историческа субстанция. И тъй като, за разлика от много други легенди, възникнали поне донякъде на базата на някаква фактология, в случая от фактология и помен няма, митът за пролятата за свободата ни съветска кръв се налага да бъде поддържан с вноса на червеноармейски трупове от Румъния и Югославия, където руснаците действително са воювали. От Сърбия са докарани и погребани в България телата на двеста червеноармейци. Като изключим натровилите се с метилов алкохол и разстреляните за изнасилвания и безчинства от комисарите на НКВД съветски бойци, единствените починали на родна земя руснаци са ранените в Румъния (при Яшко-Кишиневската операция) и докарани далеч от огневата линия на лечение в България фронтоваци, някои от които издъхват от раните си. Да внасяш трупове и с трупове да съживяваш едно начинание, не е шега работа. Съветски ли е, в името на имперското властолюбие тоталитаризмът и смъртта надмогва и превъзмогва, и живи, и мъртви воюват с еднаква непоколебимост за световно господство. Докато в библейските, в предбиблейските времена още, следвайки животворната си природа, Светото войнство надмогваше и превъзмогваше физическото в името на духовното начало, опровергаваше, смертю смерт поправ, материята, за да обезсмърти Божието и людското като негова проекция, фанатизираният атеизъм постави чрез тотеизма си живота в услуга на смъртта. Нейде между двата феномена прозвучаха като ехо от земното и от отвъдното строфите на народния поет:
„И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели!...”
Макар и да не са воювали като апостолите Христови срещу порока и людското несъвършенство, опълченците ни са воювали за националната ни независимост. Или поне така са си мислили – май напук на историческата истина. Живите и мъртви червеноармейци обаче въдворяват и бранят чрез живота и смъртта си не някаква духовна цел, а тържеството на материята, властта – заробващата физическа власт над чужди народи. А антитеза на любовта, учи геният на Юнг, е не омразата – антитеза на любовта е властта. Така че и когато са живеели, и когато са умирали на родна и на международна земя,
болшевиките са утвърждавали антилюбовта,
а, доколкото любовта е живот, и антиживота. Ето значи какво завещание получихме и унаследихме от съветските нашественици – онези, които (анти)българските неокомунисти любят и тачат и до днес. Всъщност това деструктивно, това смъртоносно наследство не се корени в болшевизма – болшевизмът е само негов реципиент и хранител, негов вестоносец през времето. А само по себе си наследството е с вековни монархически и губернски корени – Гогол знае по-добре от Горки. Възползвайки се от крепостното право, навремето Чичиков въртеше търговия с мъртви души, а стотина години по-късно, под закрилата на друго едно, съвременно, но не по-малко крепостно и закрепостяващо право, реалният социализъм търгуваше идеологически с трупове, с трупове подхранваше живота на опустошаващата си доктрина. Всички, воюващи приживе и посмъртно, имаха пред очите си като съдбовен ориентир водещия пример на вождовете и учителите си по мавзолеите в Москва и София. Мумифицирани в мавзолейните покои, тези най-велики злодеи и в руската, и в българската, и в световната история воюваха чрез смъртта си за тържеството на злото по-ожесточено и по-дългосрочно, отколкото приживе бяха воювали. Докато Христос живя и загина в името на вечния живот, опровергавайки, както споменах, чрез смъртта си смъртта, съветските, а по техния водещ пример и българските комунистически лидери като че ли искаха да придърпат в саркофазите си, да приобщят към смъртта си и съвременниците си, и нас, потомците. Така че некрофилните похвати, с които съветската идеологическа пропаганда цели да демитологизира мита за калената в бой и споена с кръв българо-съветска дружба, не бива да учудват – социалният оптимизъм, жизнерадостта, вярата в доброто и човека, възторжеността са само лицевата, фасадната част на комунистическата теория. Нейната неофициална, нейната същинска част, социалната й практика е природно враждебна на живота – като всяка тоталитарна идеология, и комунистическата е сродена със смъртта, с патологичната мнителност, с неверието в човека: неверие, прерастващо във враждебност, в човеконенавист. Радой Ралин формулира фарисейщината и цинизма на режима в най-чистия им вид:
„Човек за човека е брат, разбра ли бе, гад?!”
Преди две-три десетилетия комунистите загубиха, слава Богу, абсолютната си власт над душите и телата ни, но фарисейщината и цинизма си запазиха непокътнати. Какво да се прави – манталитетът е по-трайна, по-непреходна, по-непроменлива величина от политиката. За тази непреходност се погрижиха преди четвърт век приемниците неокомунисти, наречени от кумова срама социалисти. На тях ветераните от старата сталинска гвардия връчиха изпитаните в гражданските битки оръжия. Връчиха им ги не ритуално, не като реликва, а като боен арсенал – за да ги доусъвършенстват и използват за целите на демагогията. Те това и правят – мандат след мандат. Ако трябва да потърся античния им първообраз, ще го открия като бога на всяко начало и на всеки край, вечно будният пазител на входовете и изходите Двуликия Янус. Доколкото е бог на времето, Янус е бог и на безвремието, на вечността бог. Едното му лице, както знаем, е обърнато назад към миналото, а другото – напред към бъдещето. И с родната БСП е несъмнено така – рокадите по върха й символизират не промяната, а непромяната, непроменяемостта на същността й. При което лицето й, обърнато към миналото, е по-автентичното, водещото й лице, предназначено да съхрани и пренесе това минало през настоящето и да го превърне в бъдеще – светло и комунистическо. Тъкмо затова в едно подобно есе неотдавна нарекох по античен обичай радетелите за това бъдеще хвалители и пазители на злото. Трябва да призная, че те обгрижват това зло по-добре, отколкото ние обгрижваме крехката си демокрация. Не само античен Рим – и цялото последвало човечество плати висока цена за гражданското късогледство, поради което не разпозна двуличието на Двуликия Янус. Тази цена е неминуема – тя е адресирана и до нас. Всъщност ние вече я плащаме в брой. И ще продължим да я плащаме – чак дотогава, докато отказваме да повярваме на Максим Горки, че с каретата на миналото в бъдещето не се стига. Но след като и основоположникът на социалистическия реализъм и първи писател в историята на световната литература, възпял (не просто и само отразил, а възпял!) насилствения лагерен труд, може да послужи като морално алиби срещу потомците на онова модерно идеологизирано варварство, което е изградено не с камъка на Бузлуджа, а със средствата на насилието и терора, надежда все още има…  



Гласувай:
6
1



1. apostapostoloff - Така си е- българските комуняги са
27.08.2016 05:47
руски измекяри. Русофилистици.
цитирай
2. batogo - !!!:))) Поздравления за постинга!
01.09.2016 11:26
Добре е това да се прочете от всеки българин, за да се знае истината за тази българо-съветска червена пасмина, продължаваща да тегли България към дъното на безпътицата, естествено в полза на Кремъл.
цитирай
3. 1997 - Мисля, не е така
08.05 00:52
batogo написа:
Добре е това да се прочете от всеки българин, за да се знае истината за тази българо-съветска червена пасмина, продължаваща да тегли България към дъното на безпътицата, естествено в полза на Кремъл.

Русия вече не е съветска, а русофилството не е само за червената партия. Руснаците са ни близки и по език и по манталитет.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: josarian
Категория: Политика
Прочетен: 2066286
Постинги: 1541
Коментари: 4924
Гласове: 4708
Календар
«  Май, 2017  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031