На всички деца, жертви на война

Дванайсети,

тринайсети...

Кой ден от войната е вече?

Обърках се и не знам.

Някъде някой плаче.

Някъде – там.

Та-ра-та-там, та-ра-та-там...

Някъде някой умира,

друг – дезертира...

Някъде там –

та-ра-та-там.

Падат ракети –

човешки комети

чертаят зловещи следи по небето.

И – ето

плаче

сираче

там, на полето,

разорано от бомби,

вместо от плугове...

Нощ е. Студено е –

не заспива –

чака космическа смърт.

Няма път,

няма плът,

не умира

надеждата в детското сърце –

тупти като птичка,

леко перце...

Кой ден от войната е?!

Някой помни ли още?

Петнайсети,

шестнайсети...

стотни?!

Та-ра-та-там, та-ра-та-там –

там,

на полето

от небето

капе смъртта.

Облак пада в нозете ми –

търся път, помогнете ми!!!

Дете пее под бомбите,

там, на площада

и моли пощада –

от ада.

Моли – да се върне бащата

и още –

мама да стане,

да стане

от гроба,

където е с баба

и с още,

и с още...

Детето не пее –

немее

под бомбите,

скрито е в яма,

и няма

надежда,

няма

пощада.

Та-ра-та-там, та-ра-та там,

там,

на площада,

децата умират върху телата на майките.

Картечни откоси

окосяват живота –

та-ра-та-там, та-ра-та-там,

там,

децата вървят

по прашния път –

ракетите падат,

куршуми свистят –

те няма да спрат,

няма да спрат...

Детето не пее –

птици пищят…

мъртва майка люлее

дете на гърдите си –

капки кръв върху бузите,

вместо мляко –

взриви се Галактиката,

звездите мъждят…

Кой ден от войната е вече,

Човече?!?