Някъде в провинцията:

Слънцето припичаше, а из въздуха се носеше мирис на скара. Премиерът втори мандат БЗБВ (Без Задръжки и Без Власт) въртеше майсторски кебапчетата и си спомняше първата си кампания като новоизлюпен политик. Прошарената неколкодневна брада го сърбеше около яката на бялата риза. Потеше се, а мухите го налитаха безмилостно (както е известно, те никога не бъркат). Налитаха и избирателите, гладни за топла скара и здрависване с мазната от кебапчетата длан на премиера БЗБВ.

„Никой не можееее да ми отнемеееее любовта, любовта на хоратаааааа...”, запя мобилният му телефон. 

Да, Патрон! - застана мирно премиерът БЗБВ, хванал внимателно апарата с два пръста, да не го намазни - Не, Патрон, както се разбрахме, по 50 лева на човек. Така де, кебапчета исках да кажа. Да, Патрон, видях, снимките във вестниците, големи и все на първа страница. Специално да поздравите майка си!  Не, разбира се, че тя няма нищо общо! Кой? А, разбира се, Кой, Господ здраве да му дава.

Премиерът БЗБВ затвори телефона и избърса челото си. Ръката му остави мазна диря в потта. Погледна любимия си часовник с камъни Сваровски, изсумтя и отиде да се измие за пресконференцията.

През това време в столицата:

Още по-успелият и вече не толкова млад мъж потропваше с пръсти по бюрото си. Гледаше новия клип на приятелката си и беше много доволен. Тя май беше единствената му добра инвестиция. Плахо почукване на вратата го подсети, че очакваше вътрешния министър, а той закъсняваше.

- Патрон? – каза тихо главата на министъра, подавайки се зад открехнатата врата.

- Време беше, изсумтя мъжът и спря музиката. 

- Съжалявам, идвам от летището.

- Днес колко?
- 212.

- Само? С това темпо няма да успеем до изборите.

- Правим всичко възможно...

- Не е достатъчно. Нали изчислихме, че трябва да са минимум 500 на ден. Поне читави ли са?

- Най-читавите: един доцент, петима доктори, десет програмисти, две учителки (съвсем млади), пет семейства с по две деца под 10 години...

- Добре, това добре. Кой ще се радва да го чуе.

- Кой?

- Това не беше въпрос!

- Разбира се, простете Патрон - промърмори министърът и хвърли бърз поглед към портрета на стената. 

- Размърдайте си мозъците и измислете нещо! Забранете на младите учени да четат чужди списания. Наложете на семействата с деца допълнителен данък, ако родителите са вишисти, а децата ходят на училище. Намалете заплатите на учителите. Не ме интересува как, обаче искам всеки ден през Терминал 2 да минават 500 напускащи страната о-кон-ча-тел-но! Ясно?

Ново почукване на вратата извести края на срещата. Вътрешният министър излезе заднишком, а мястото му на хлътналия кожен диван зае министърът на икономиката.

- Колко?

- Трима, Патрон.

- Само днес?

- Ъъъъ не, Патрон, за седмица.

- Какво?! Не им ли прати данъчна ревизия във фирмите, както ти казах?!

- Пратих, обаче другите заплашиха да ни съдят.

- С главния прокурор говори ли?

- Говорих, той ще се оправи с двама, за другите ще чакаме да влязат в съда и там ще ги съсипем.

- До изборите трябва да сме разчистили страната от тия западни навлеци, дето ми говорят за свободен пазар и конкуренция, а печелят на гърба на народа! Ние работим за тоя народ, за да се радва. И плачем за него, когато страда, нали?!

- Да, Патрон, разбира се.

- Върви и ги разплачи тия ... капиталисти!

„Батальонъъът се строявааа за послееееден пъъът”- запя телефонът на преуспелия и вече не толкова млад мъж. Той натисна спикърфона и се изтегна на дивана.

- Какво искаш?

- Кажи му на онова момченце, дето се прави на премиер, да не закача мойте хора! Да не се налага да звъня в сараите, че няма да има на какво да си носи колекцията от часовници.

- Ти нещо страхуваш ли ме?

- А ти да не мислиш, че ще ти играя по свирката като оня, как беше, европейския социалист  с очилцата – нали го видяхме като беше послушен как свърши! Не на мене тия, аз що филии с мас съм изял....

- Търсят ме на другата линия – въздъхна успелият мъж и прекъсна разговора. Чувстваше се уморен, потиснат, самотен...

- Пак ли спиш?! – стресна го пресипнало боботене.- Спиш ти, а бизнесът кой го движи!

- Ъъъъ, кой...

- Кой, аз кой! Все аз. Мамо това, мамо онова, аман вече! И оня кебапчията и той - забравил бил кимиона! Е каква скара без кимион?! И изборите трябва аз да ви печеля!

- Е, свърши вече, тия ще са последните. После променяме конституцията и край с глупостите.

- То не става толкова лесно. Ето, пак има протести.

- Какви протести, вестниците..

- Остави вестниците, те са наши – струваха ни бутилка 12-годишно. Виж Фейсбук.

- А, тия ли, тия ги знам. Половината са наши хора, само си плямпат.

- Плямпат те, ама Брюксел ги слуша. Листите прегледа ли?

- Прегледах. Опозицията ще смени петима души, а аз ще кажа на финансовия министър да не закача фирмите на лидера им.

- А после?

- Няма после, веднъж да вземем парламента и край. Ще ни подкрепят, иначе край с бизнеса им.

- Добре. Кой ще се радва да го чуе. Я сега дай ръцете, дай ги де!, да ми подържиш да намотая преждата за новия пуловер, дето съм ги го заплела.

- Ама мамо...

- Няма мамо! Кой те храни, а! Опъни де, опъни хубаво! А така. Мммм, как те отваря това зелено!