Когато хулят сега произвола на култа, се позовават на вечно предъвкваните тридесет и седма и осма година. И ето как в съзнанието се утвърждава, че не е имало арести нито преди, нито след това, а единствено през тридесет и седма — тридесет и осма година.

Без риск да изпадна в грешка, ще кажа: потокът от тридесет и седма тридесет и осма не е нито единственият, нито дори най-големият, а само по всяка вероятност един от трите значителни потока, препълнили мрачните зловонни тръби на нашата тъмнична канализация.

Преди него е потокът от двадесет и девета — тридесета година, кажи-речи, колкото Об, натикал в тундрата и тайгата близо петнадесетина (ако не и повече) милиона селяни. Но селяните си мълчат, неуки са, не са писали ни жалби, ни мемоари. С тях и следователите не са си губели нощите, нито е трябвало да водят протоколи — достатъчно е било решението на селсъвета. Този поток се излива, всмуква се в скованите от вечен лед земи и дори най-разпалените умове почти не си спомнят за него, сякаш той изобщо не е наранявал руската съвест. А всъщност нито Сталин, нито ние с вас имаме по-тежко престъпление от това.

Сетне идва потокът от четиридесет и четвърта — четиридесет и шеста, кажи-речи, колкото Енисей; изхвърлени са в помийните канали цели нации и още милиони и милиони — онези, които — заради нас! — са били в плен, откараните в Германия и върналите се след това оттам. (Така Сталин изгаря раните, та по-бързо да се покрият със струпеи и да не даде възможност на общото народно тяло да отпочине, да задиша с пълни гърди, да се посъвземе.) Но и този поток се състои предимно от обикновени хорица, които не са оставили мемоари.

А потокът от тридесет и седма година грабва и понася към Архипелага вече и хора с положение, хора с партийно минало, хора с образование, а и около тях в градовете остават мнозина наранени, че и нелишени от перо! — и всички те сега пишат, говорят, спомнят си: тридесет и седма година! Това е Волга на народната мъка!

А споменете ли пред кримския татарин, пред калмика или чеченеца за „тридесет и седма“, той само ще присвие рамене. Или какво е за Ленинград тридесет и седма, когато той помни тридесет и пета? А дали за повторно арестуваните или за прибалтийците не са по-тежки четиридесет и осма и четиридесет и девета? И ако ревнителите на стила и на географията ме упрекнат, че съм пропуснал още реки в Русия — нали има и неназовани още потоци, трябват ми много страници! И реките ще се изпълнят от потоците.

Известно е, че ако не се упражнява, всеки орган се атрофира.

И така, след като знаем, че Органите (те сами са се нарекли с тази гадна дума), възпети и въздигнати над всичко живо, не са получили атрофия на нито едно свое пипало, напротив — разраствали са се и мускулатурата им е заяквала, лесно е да се досетим, че са били упражнявани постоянно.

По каналите се стича човешки поток от пулсиращи тласъци — напорът е ту по-голям от предвиждания, ту по-слаб, но тъмничните канали никога не са оставали празни. Кръвта, потта и пикочта — в каквито бяхме превърнати всички, са се плискали в тях постоянно. Историята на тази канализация е история на непрекъснатото вливане и изливане, само дето пълноводията се редуват със спадове на нивото и отново с пълноводия, потоците се сливат ту по-големи, ту по-малки, от всички страни се стичат ручейчета, вадички, струйки от улуците и просто отделно уловени капчици.

Привежданият по-нататък списък, в който в еднаква степен се споменават и потоците, състоящи се от милиони арестувани, и ручейчетата от обикновени незабележими десетки хора, е още твърде непълен, беден, ограничен от моите възможности да проникна в миналото. Тук са нужни още много попълнения от осведомени и останали живи свидетели.

* * *

Най-трудно е да се проследи началото. Защото колкото по-дълбоко се потапяме в десетилетията, толкова по-малко свидетели намираме там — мълвата е загаснала и помръкнала, а хроники няма или ако ги има, са под ключ. И защото не е съвсем справедливо да разглеждаме тук върху една плоскост и годините на особеното ожесточение (Гражданската война), и първите мирни години, когато би трябвало да се очаква милосърдие.

Но още преди каквато и да било гражданска война се видя, че Русия с такъв състав на населението не е годна, разбира се, за никакъв социализъм, че цялата е окаляна. Един от първите удари на диктатурата се стоварва върху кадетите (при царизма — крайната революционна зараза, при пролетарската власт — крайната реакционна зараза). В края на ноември 1917 г., през първия отложен срок за свикването на Учредителното събрание, партията на кадетите е обявена извън закона и започват арестите им. Някъде по същото време са хвърлени по затворите Съюзът за защита на Учредителното събрание и системите на „войнишките университети“.

По смисъла и духа на революцията е лесно да се досетим, че през тези месеци Крести и Бутирки[1], както и редица още сродни на тях провинциални затвори, се пълнят с едри богаташи, с видни обществени дейци, генерали и офицери; с чиновници от министерствата и от целия държавен апарат, неизпълняващи разпоредбите на новата власт. Една от първите операции на ЧК е да арестува стачния комитет на Общоруския съюз на служещите. Един от първите циркуляри на НКВД през декември 1917 г. гласи: „Предвид саботажа на чиновниците… да бъде проявена максимална самодейност по места без отказ от конфискации, принуда и арести.“[2]

И макар че в края на 1917 г. за установяване на „най-строг революционен ред“ В. И. Ленин иска „да се смазват безпощадно опитите за анархия от страна на пияниците и хулиганите“, контрареволюционерите и други лица[3], т.е. той очаква главната опасност за Октомврийската революция от пияниците — контрареволюционерите са сбутани някъде на трето място, — ала поставя задачата и по-широко. В статията си „Как да организираме съревнованието“ (от 6-и и 9-и януари 1917 г.) Ленин провъзгласява общата единна цел за „прочистване на руската земя от всякакви вредни насекоми“. Под насекоми той разбира не само всички класово чужди, но също така и „работниците, които клинчат от работа, например словослагателите от питерските печатници“. (Ето на какво е способна дистанцията на времето. За нас сега е трудно да разберем как така работниците, току-що станали диктатори, тутакси са взели да клинчат от работа срещу собствения си интерес.) И още: „… в кой квартал на големия град, в коя фабрика, в кое село… няма… саботьори, наричащи себе си интелигенция?“[4] Вярно, че в тази си статия Ленин предвижда разнообразни форми за прочистване от насекомите: било да ги затварят, било да ги принуждават да чистят отходните места, било след престой в карцера да им се издават удостоверения за политическа неблагонадеждност, било да се разстрелват тунеядците; предоставен е избор: затвор или „принудителен тежък труд“[5]. Макар че, когато разглежда и подсказва основните посоки при наказанията, Владимир Илич предлага търсенето на най-сполучливите мерки по прочистването да бъде включено в съревнование между „комуните и общините“.

Сега няма да изследваме изчерпателно кой попада в това широко определение на насекомите: руското население е твърде разнородно и сред него се срещат обособени, съвсем ненужни, а днес вече и забравени малки групи. Насекоми са, естествено, земските дейци. Насекоми са кооператорите. Всички притежатели на къщи. Доста са насекомите и сред гимназиалните преподаватели. От насекоми гъмжат църковните енорийски съвети, насекоми пеят и в църковните хорове. Насекоми са свещениците, а още повече — монасите и монахините. Но и толстоистите, които при постъпването си на държавна служба или, да речем, в железниците, не дават задължителна клетвена декларация за защита на съветската власт с оръжие в ръка, също са разобличавани като насекоми (по-нататък ще видим случаи и на съдебна разправа с тях). И понеже стана дума за железниците — мнозина от насекомите се прикриват под железничарска униформа, та е необходимо да им я смъкват, а понякога и да ги разстрелват. Телеграфистите пък, кой знае защо, са в по-голямата си част непоправими насекоми, несимпатизиращи на Съветите. Не може да се каже нищо по-добро и за ВИКЖЕЛ[6], както и за другите профсъюзи, често гъмжащи от насекоми, враждебни на работническата класа.

Дори групите, които изброихме, обхващат огромен брой хора за няколко години прочиствателна работа.

А малко ли са всякаквите окаяни интелигенти, бездомни студенти, различни особняци, търсачи на правдата и налудничави, от които още Петър I се мъчи да прочисти Русия и които винаги пречат на стройния строг Режим?

Ала това санитарно прочистване е невъзможно, при това в условията на войната, ако трябва да се прибягва до остарели процесуални форми и юридически норми. Приета е обаче съвсем нова форма —извънсъдебната разправа, и с тази неблагодарна работа самоотвержено се нагърбва ВЧК — часовоят на революцията, единственият в човешката история наказателен орган, съсредоточил в едни ръце: следенето, ареста, следствието, прокуратурата, съда и изпълнението на решението.

През 1918 г., за да ускорят и победата на културната революция, започват да вадят и изтърсват мощите на светите угодници и да изземват църковните треби. В защита на разоряваните черкви и манастири избухват народни вълнения. На места бият камбани за тревога и православните бягат, мнозина от тях тръгват по просия. Естествено, някои са пречуквани на място, други — арестувани.

Сега, когато размишляваме за 1918–1920 г., се затрудняваме: дали да отнесем към тъмничните потоци и тези, които са само разстреляни, без да бъдат пращани по затворите? И в коя графа да впишем онези, които комитетите на бедните ликвидират зад вратата на селсъвета или в задния двор? Успяват ли дори да стъпят върху земята на Архипелага участниците в заговорите, разкривани масово във всяка губерния (два рязански, един костромски, един вишневолоцки, един велижки, няколко киевски, няколко московски, саратовски, черниговски, астрахански, селигерски, смоленски, бобруйски, тамбовски кавалерийски, чембарски, великолукски, мстиславски и други), или не успяват и затова не се отнасят към предмета на нашето изследване? Като отминем потушените прочути метежи (ярославския, муромския, рибинския и арзамаския, някои събития знаем единствено само по названията им — например колпинския разстрел през юни 1918 г. Какво е това? Кого са разстреляли?… И къде да запишем убитите?

Доста трудно е да решим: тука ли, в тъмничните потоци, или в баланса на Гражданската война да отнесем десетките хиляди заложници, тези в нищо необвинени и дори незаписани поне с молив по фамилии мирни жители, взети за унищожение, за да се всява страх, и за отмъщение на военния враг или на въстаналата маса? След 30 август 1918 г. НКВД дава указания по места „да се арестуват незабавновсички десни есери, а от буржоазията и офицерството да се вземат значително количество заложници“[7](Все едно след покушението, извършено например от групата на Александър Улянов, да арестуват не само нея, но и всички студенти в Русия и значителен брой земски дейци.) Така е обяснявано открито (Лацис, вестник „Красный террор“, 1 ноември 1918 г.): „Ние не водим война срещу отделни лица. Ние изтребваме буржоазията като класа. Не търсете на следствието материали и доказателства за това, че обвиняемият е действувал на дело или на думи срещу Съветите. Първият въпрос, който трябва да му се зададе, е към каква класа принадлежи, какви са произходът му, възпитанието, образованието или професията му. В това са смисълът и същността на червения терор.“ С постановление на Съвета на отбраната от 15 февруари 1919 г. — очевидно под председателството на Ленин? — е наредено ЧК и НКВД да вземат за заложници селяни от местностите, в които разчистването на железопътните линии от снега „става не съвсем удовлетворително“ — с цел, „ако не се разчисти снегът, да бъдат разстреляни“[8]. С постановление на Съвета на народните комисари от края на 1920 г. е разрешено да бъдат вземани за заложници и социалдемократи.

Но дори да се придържаме само към обичайните арести, трябва да отбележим, че още от пролетта на 1918 г. потича многогодишният непрекъснат поток на изменниците социалисти. Всички тези партии — есери, меншевики, анархисти, народни социалисти, десетилетия наред само са се престрували на революционери, носели са само маска и на каторга са отивали единствено за да ни заблуждават. И едва в стремителния ход на революцията веднага е проличала буржоазната същност на тези социалпредатели. Естествено е тогава да бъдат арестувани! Скоро след кадетите, след разгонването на Учредителното събрание, обезоръжаването на Преображенския и други полкове започват да задържат по малко, отначало негласно, и есерите, и меншевиките. От 14 юни 1918 г., в деня, в който ги изваждат от всички съвети, тези арести стават все по-чести и по-масови. От 6 юли попадат на мушката и левите есери, които по-коварно и по-дълго се преструват на съюзници на единствената последователна партия на пролетариата. Оттогава става достатъчно в който и да е завод или градче да възникне работническо вълнение, недоволство, стачка (още през лятото на 1918 г. не са никак малко, а през март 1921 г. те разтърсват вече Петроград и Москва, сетне Кронщат и ускоряват идването на НЕП), та едновременно с успокояването, отстъпките и удовлетворяването на справедливите искания на работниците да почне нощното излавяне от ЧК на меншевики и есери като истински виновници за тези вълнения. През лятото на 1918 г., през април и октомври 1919 г. масово са арестувани и анархистите. През 1919 г. в затвора е вкарана цялата досегаема част на есеровския ЦК, която дочаква в Бутирки своя процес през 1922 г. През същата 1919 г. видният чекист Лацис пише за меншевиките: „Такива хора на нас повече ни пречат. Точно затова ги премахваме от пътя си — да не ни се мотаят в краката… Ние ги затваряме в някое прикътано местенце, в Бутирки, и ги държим там, докато не завърши борбата на труда с капитала.“[9] През юли 1918 г. целият безпартиен работнически конгрес е арестуван от отряда на латвийската охрана на Кремъл и незабавно са разстреляни едва ли не всичките в Таганка.

Още през 1919 г. става обяснима и цялата мнителност към нашите руснаци, завръщащи се от чужбина (защо? с каква мисия?) — така са затваряни пристигащите офицери от експедиционния (във Франция) руски корпус.

През 1929 г. покрай истинските и псевдозаговорите („Национален център“, Военния заговор) така наречената околокадетска интелигенция в Москва, Петербург и други градове е подложена на масови репресии и разстрелвана по списъци (т.е. излавяна и разстрелвана на място, ако е на свобода) и просто вкарвана по затворите. А какво ще рече „околокадетска“? Не монархистка и не социалистическа, т.е.: всички научни, всички университетски, всички художествени, литературни кръгове, че и цялото инженерство. Като изключим крайните писатели, богословите и теоретиците на социализма, цялата останала интелигенция, 80 на сто от нея, е обявена за „околокадетска“. Такъв според Ленин е например Короленко — „жалък еснаф в плен на буржоазните предразсъдъци“, „няма да е зле такива «таланти» да полежат някоя и друга седмица в затвора“.[10] За отделни арестувани групи научаваме от протестите на Горки. На 15 септември 1919 г. Илич му отговаря: „… за нас е ясно, че и тук сме допуснали грешки“[11], но — „е, голяма работа! Не е чак такава несправедливост!“, и съветва Горки „да не се поддава на хленча на гнилите интелигенти“[12].

От януари 1919 г. е разширена кампанията по изземването на излишъците от селяните, за целта се организират продоволствени отряди. Те срещат навсякъде съпротивата на селяните — ту упорито уклончива, ту бурна. Потушаването на това противодействие също дава (без да смятаме разстреляните на място) обилен поток от арестувани в течение на две години.

Тук съзнателно не се спираме върху онази голяма част, смляна от ЧК, специалните отдели и революционно-военните трибунали, която е свързана с преместването на фронтовата линия, с превземането на градове и области. Същата директива на НКВД от 30 август 1918 г. е направлявала усилията „към безусловен разстрел на всички замесени в белогвардейска дейност“. Но понякога не е ясно: как ще е правилно да разграничаваме? Ако това трябва да става от лятото на 1920 г., когато Гражданската война още не изцяло, не навсякъде е свършила, но на Дон вече е приключила и оттам, от Ростов и Новочеркаск, пращат безчет офицери в Архангелск, а по-нататък с шлепове на Соловки (няколко шлепа са потопени в Бяло море — както впрочем и в Каспийско) — да отнесем ли и тези неща все още към Гражданската война или към началото на мирното строителство? Ако през същата година в Новочеркаск разстрелват бременна офицерска жена заради това, че е укрила мъжа си, в коя категория да я впишем?

През май 1920 г. ЦК излиза с известното постановление „За подривната дейност в тила“. От опит знаем, че всяко подобно постановление е импулс за нов всеобщ поток от арестанти, че то е външният признак на потока.

Особена трудност (но и особено достойнство) в организирането на всички потоци до 1922 г. е липсата на Наказателен кодекс, на каквато и да било система от наказателни закони. Единствено революционното правосъзнание (което обаче е винаги безпогрешно!) ръководи конфискуващите и канализаторите: кого да арестуват и какво да правят с него.

В този обзор няма да проследяваме потоците от криминални престъпници и нарушители на обществения ред, ето защо ще напомним само, че всеобщите бедствия и недостатъци при преустройването на администрацията, учрежденията и всички закони довеждат до чувствително увеличаване на кражбите, грабежите, насилието, подкупите и препродажбите (спекулацията). Макар и не толкова опасни за съществуването на републиката, тези криминални престъпления са също частично преследвани и със своите арестантски потоци увеличават потоците от контрареволюционери. А има испекулация с напълно политически характер, както личи от декрета на Совнаркома, подписан от Ленин на 22 юли 1918 г.: „уличените в пласиране, изкупуване или съхраняване на монополизираните от републиката хранителни продукти под претекст за поминък (селянинът задържа зърното, за да го пласира под формата на поминък, а какъв друг поминък има??? — б.а.)… се наказва с лишаване от свобода за срок не по-малко от 10 години, съпроводено с най-тежък принудителен труд и конфискация на цялотоимущество.“

Пак от същото лято изчерпалото силите си село започва да предава безвъзмездно добивите си. Това довежда до селски въстания, а следователно и до тяхното потушаване и до нови арести („Най-трудолюбивата част от народа се изкоренява окончателно“ — Короленко, писмо до Горки от 10 август 1921 г.). През 1920 г. знаем (наистина ли знаем?…) за процеса срещу Сибирския селски съюз. В края на 1920 г. предварително е разгромено тамбовското селско въстание, ръководено от Съюза на трудовото селячество (както и това в Сибир). Тук минава дори без съдебен процес…

Ала най-масовите арести в тамбовските села са от юни 1921 г. по тамбовска губерния са пръснати концентрационни лагери за семействата на селяните, участвували във въстанието, цели участъци насред голото поле се ограждат с бодлива тел и три седмици държат там семействата, чиито мъже са подозирани в участие във въстанието, ако за тези три седмици мъжът не се появял, за да откупи с главата си своите близки, цялото семейство е изселвано.[13]

Преди това, през март 1921 г., без да смятаме разстреляните, на островите на Архипелага през Трубецкия бастион на Петропавловската крепост са изпратени моряците от въстаналия Кронщат.

Същата 1921 г. започва със заповед 10 на ВЧК (от 8 януари 1921): „…да се засилят репресиите спрямо буржоазията!“ Не да се отслабят репресиите точно когато Гражданската война вече е приключила, а да се засилят! Как изглежда това в Крим, Волошин го е разказал в няколко стихотворения.

През лятото на 1921 г. е арестуван Общественият комитет за съдействие на гладуващите (Кускова, Прокопович, Кишкин и други), опитал се да спре надвисналия над Русия небивал глад. Работата е там, че тези хранещи ръце не са ръцете, на които е можело да се разреши да хранят гладните. Пощаденият председател на този комитет — умиращият Короленко, нарича разгромяването му „най-долното от всички политиканства — правителствено политиканство“ (писмо до Горки от 14 септември 1921 г.). (И Короленко ни напомня важната особеност на затвора от 1921 г. — „той целият е просмукан от тиф“. Потвърждават го Скрипникова и други, лежали тогава в затвора.)

През същата 1921 г. става вече практика да се арестуват и студенти (например Тимирязевската академия, групата на Е. Дояренко) за „критика на порядките“ (не публична, а в разговори помежду им) Такива случаи, изглежда, не са били толкова много, защото споменатата група е разпитана лично от Менжински и Ягода.

Но не са и толкова малко. С какво друго освен с арести е могли да завърши неочакваната смела стачка на студентите от МВТУ[14] през есента на 1921 г.? От годините на безпощадната столипинска реакция в това училище е въведена традицията ректорът му да се избира измежду неговите професори. Сред тях е и професор Калинников (ще го срещнем по-късно и на подсъдимата скамейка). Революционната власт налага вместо него някакъв безличен инженер. Това става в разгара на изпитната сесия. Студентите отказват да се явят на изпити, правят бурно събрание в двора, отхвърлят натрапения им ректор и искат да бъде запазено самоуправлението в училището. А след това цялото събрание тръгва пеш към Моховая за другарска среща със студентите от университета. Ето ви гатанка: как да постъпи властта? Гатанка, ама не и за комунистите. В царско време целият благороден печат, целият образован свят щеше да нададе глас: долу правителството, долу царят! А сега — записали ораторите, оставили събранието да се разотиде, прекъснали изпитната сесия, а през лятната ваканция прибрали един по един от различни места всички, които им трябвали. Други пък така и не завършили инженерното си образование.

През същата 1921 г. се разширяват и регулират арестите на членуващите в други социалистически партии. Фактически вече не съществуват никакви други политически партии в Русия освен победилата партия. (Ах, не копай гроб другиму!) А за да бъде необратимо разпадането на партиите, е трябвало да се разпаднат още и самите тела на тези членове.

Нито един гражданин на руската държава, членувал някога в друга, не в болшевишка партия, не може да избегне своята съдба, обречен е (ако, подобно на Майски и Вишински, не успява да претича по гредите на крушението в комунистическата партия). Може и да не го арестуват веднага, може да доживее (според степента на своята опасност) до 1922-ра, до 1932-ра или дори до 1937 година, но списъците се пазят, редът си върви, редът му идва, арестуват го или само любезно го поканват, за да му зададат един-единствен въпрос: членувал ли е в… от… до…? (Понякога има и въпроси за неговата враждебна дейност, но първият решава всичко, както сме вече наясно сега, след десетилетия.) По-нататък съдбата им е различна. Някои попадат направо в знаменитите царски централни затвори (по щастливо стечение на обстоятелствата всички те добре са се запазили и някои социалисти се озовават дори в същите килии и при същите тъмничари, които вече познават). На някои предлагат да заминат на заточение — о, не за дълго, за две-три години. Или още по-невинно: колкото да им се пише минус[15] (малко ли градове има), да си изберат сами местожителството, стига да е по-далечко, бъдете така добри да живеете там и там и да чакате решението на ГПУ.

Тази операция се проточва дълги години, защото главното й условие са тишината и незабележимостта. Важното е да бъдат прочистени веднъж завинаги Москва, Петроград, пристанищата, промишлените центрове, а по-късно околиите от всички други социалисти. Това е грандиозен беззвучен пасианс със съвсем необясними за съвременниците правила, чиито очертания сме в състояние да оценим едва сега. Нечий проницателен ум го е замислил, нечии прилежни ръце, без да пропуснат нито миг, посягат към фиша, стоял три години в един куп, и внимателно го прехвърлят в друг. Който е лежал вече в затвора, го пращат на заточение (и то по-надалеч), който е отбивал само „минус“ на заточение (но извън пределите на видимостта на „минуса“ му), от заточението — на ново заточение, след това пак в затвора (вече друг). Търпението и само търпението е най-важното за тези, които редят пасианса. И без шум, без вопъл членовете на другите партии се изгубват постепенно, прекъснати са всякакви връзки е местата и хората, където са ги познавали преди от революционната им дейност — и така незабележимо и неотклонно се подготвя унищожаването на всички, които са говорили по студентските митинги или гордо са дрънчали с царските окопи (Короленко пише на Горки в писмото си от 29.6.1921 г.: „Някога историята ще отбележи, че болшевишката революция се разправи с искрените революционери и социалисти със същите средства, както и царският режим.“ О, де да беше само така! — тогава всички те да са останали живи).

В тази операция на Големия пасианс са унищожени повечето стари политически каторжници, защото именно есерите и анархистите, а не социалдемократите получават от царските съдилища най-суровите присъди, именно те съставят населението на старата каторга.

Поредността на унищожаването им е обаче справедлива: през 20-те години им се предлага да се отрекат писмено от своите партии и от партийната си идеология. Някои отказват да сторят това — и така, естествено, попадат в първия ред за унищожаване, други дават такива писмени обещания — и си спечелват по този начин няколко години живот. Но идва неумолимо и техният ред, неумолимо падат и техните глави.

Понякога четеш във вестника статийка и не ти се побира в ума. „Известия“ от 24.5.1959 г.: една година след идването на Хитлер на власт Максимилиан Хауке е арестуван заради членството си в… не в каква да е партия, а комунистическата. Мислите, че са го ликвидирали ли? Не, осъдили са го на две години. След което, то се знае, е получил нова присъда, нали? Не, пуснали са го на свобода. Е, разбирайте го както щете! Живял си с по-нататък човекът кротко, създал е нелегална организация, във връзка с което е и статията за неговото безстрашие.

През пролетта на 1922 г. Извънредната комисия за борба с контрареволюцията и спекулата, току-що прекръстена на ГПУ, решава да се намеси в църковните работи. Трябва да се осъществи и „църковна революция“ — да се смени ръководството и да се постави на мястото му такова, което да насочва само едното си ухо към небето, а другото — към Лубянка. Такива обещават да станат живоцърковниците[16], но без външна помощ не успяват да превземат църковния апарат. За целта е арестуван патриарх Тихон и са проведени два гръмки процеса с разстрели: в Москва — срещу разпространителите на патриаршеското възвание, в Петроград — срещу митрополит Вениамин, попречил църковната власт да премине в ръцете на живоцърковниците. В губерниите и околиите биват арестувани митрополити и архиереи и както винаги след едрата риба върви и дребната — протойереи, монаси и дякони, за които не се съобщава във вестниците. В затвора са хвърлени всички, които се опитват да се противопоставят на църковния обвинителен напор.

Свещенослужителите се вливат в потока като неотменна част от всекидневния улов, посребрените им коси проблясват във всяка килия, а след това и във всяка соловецка поетапна група.

В началото на 20-те години са затворени и теософи, мистици, спиритисти (групата на граф Пален протоколира разговорите си с духовете), религиозни организации, философи от кръжеца на Бердяев. Пътем са разгромени и прехвърлени в затворите „източните католици“ (последователи на Владимир Соловьов), групата на А. И. Абрикосова. Някак от само себе си са затваряни и обикновените католици — полските ксендзове.

Ала коренното унищожаване на религията в тази страна, превърнало се през целия период на 20-те и 30-те години в една от важните цели на ГПУ — НКВД, може да бъде постигнато само чрез масовото затваряне на вярващите измежду православните. Интензивно арестуват, затварят и заточават монасите и монахините, толкова често мяркащи се с черните си одежди в предишния руски живот. С арестуването и съденето им се занимават църковни активи. Кръговете непрекъснато се разширяват и ето че вече започват да задържат и просто вярващите миряни, старите хора и особено жените, които вярват по-упорито и които сега при поетапните прехвърляния и в лагерите за дълги години също са наричанимонахини.

Всъщност се смята, че ги арестуват и съдят не заради самата вяра, а затова, че изказват своите убеждения гласно и възпитават в този дух децата си. Както пише Таня Ходкевич:

Свободно можеш да се молиш,

но… да те чува само Бог.[17]

(За това стихотворение тя получава десет години.) Човекът, който вярва, че притежава духовната истина, трябва да я крие от… собствените си деца!!! През 20-те години религиозното възпитание на децата започва да се квалифицира според член 58, алинея 10, т.е. като контрареволюционна агитация! Наистина, на съда ти предоставят възможност да се отречеш от религията. Рядко, но все пак има случаи, когато бащата се отрича и бива оставян да се грижи за децата, докато майката е изпращана на Соловки (през всичките тези десетилетия жените проявяват голяма издръжливост във вярата си). Всички вярващи се осъждат на по десет години — най-дългата присъда по това време.

При прочистването на големите градове в името на настъпващото чисто общество през същите тези години, особено през 1927-а, изпращат на Соловки и проститутки, омешани с „монахините“. Любителките на греховния земен живот получават лека тригодишна присъда. Обстановката на етапите, прехвърлянията, а и на самите Соловки не им пречи да припечелват от своя весел поминък от началството и от конвойните войници и да се завръщат след три години там, откъдето са дошли, с тежки куфари. За вярващите обаче е непостижимо да се върнат някога при децата си в родния край.

Още в началото на 20-те години се появяват и чисто национални потоци — на първо време не твърде големи за покрайнините, още повече от гледна точка на руските мерки: мусаватисти от Азербайджан, дашнаци от Армения, грузински меншевики и туркменски басмачи, съпротивляващи се на установяването на съветската власт в Средна Азия. През 1926 г. е арестувано ционисткото дружество „Гехалуц“, несъумяло да се издигне до всеувличащия порив на интернационализма.

Сред многото следващи поколения се е утвърдила представата за 20-те години като за някакво развихряне на неограничената свобода. В тази книга предстои да се срещнем с хора, които са на друго мнение. Безпартийното студентство по онова време се бори за „автономия на висшето училище“, за правото на събрания, за освобождаване на програмата от прекомерната политпросвета. В отговор следват арести. Те се усилват около празниците (например около 1 май 1924 г.). През 1925 г. ленинградски студенти (около стотина) получават присъда по три години тъмничен затвор за четене на „Социалистически вестник“ и за изучаване на Плеханов (самият Плеханов във времената на младостта си се отървава много по-леко за речта си срещу правителството пред Казанската катедрала). През 1925 г. започват да затварят първите (младички) троцкисти. Двама наивни червеноармейци, спомнили си за руската традиция, започват да събират средства за арестуваните троцкисти и са осъдени също на тъмничен затвор.

Не са могли, разбира се, да избягнат удара и експлоататорските класи. През 20-те години продължава непрекъснатият тормоз над оцелелите бивши офицери: и белите (но незаслужили разстрел през Гражданската война), и бяло-червените, повоювали и там, и тук, и царско-червените, но неслужили през цялото време в Червената армия или служили с прекъсвания, които не могат да удостоверят. Изтормозват ги, защото не ги осъждат веднага, а ги прекарват — според пасианса — през безкрайни проверки, налагат им ограничения при получаване на работа или жителство, задържат ги, пускат ги, отново ги задържат и постепенно ги отправят в лагерите, за да не ги пуснат повече оттам.

С пращането на офицерите на Архипелага обаче решаването на проблема не приключва, а само започва: остават майките, жените и децата им. Въз основа на безпогрешния социален анализ е лесно да предположим какво е настроението след арестуването на главите на семействата. По такъв начин те просто принуждават властта да хвърля и тях в затворите! Така че този поток продължава да се лее.

През 20-те години има амнистия за казаците и участниците в Гражданската война. От Лемнос мнозина от тях се завръщат на Кубан и Дон и получават земя. По-късно всички са хвърлени в затвора.

Спотайват се и подлежат на излавяне и всички предишни държавни чиновници. Те умело се маскират, използуват обстоятелството, че в републиката не са въведени още нито паспортна система, нито единни трудови книжки — и проникват в съветските учреждения. В този случай помагат някоя изтървана дума, случайно узнати подробности, съседски доноси… т.е. бойните донесения. (Понякога и чистата случайност. Някой си Мова просто от любов към реда пазел у себе си списък на всички бивши губернски юристи. През 1925 г. случайно откриват списъка у него — прибират всички — и ги разстрелват.)

Така се леят потоците „за прикриване на социалния произход“, за „бившето социално положение“. То се разбира широко. Арестуват дворяните по съсловен признак. Арестуват дворянските семейства. Най-сетне, без много да му мислят, започват да прибират и личните дворяни, т.е. просто завършилите някога университет. А приберат ли те веднъж — няма път назад, с теб е свършено. Часовоят на Революцията не може да сбърка.

(Не, все пак има пътища назад! — тънки, слаби противопотоци, които обаче понякога успяват да пробият. И тук ще споменем първия от тях. Измежду дворянските и офицерските съпруги и дъщери се срещат често жени с изключителни лични качества и привлекателна външност. Някои от тях успяват да се измъкнат със слабия обратен поток — срещу течението! Те са жени, които помнят, че животът ни е даден само веднъж и че няма нищо по-скъпо от нашия живот. Предлагат услугите си на ЧК — ГПУ като осведомителки, като сътруднички или каквито и да било — и тези от тях, които хващат окото, биват приемани, Тъкмо те са най-плодотворните осведомители! Помагат много на ГПУ, тъй като „бившите“ им вярват напълно. Като една от последните такива е посочена тук Вяземска, изпечена доносничка (доносник е и синът й на Соловки), или Конкордия Николасина Йосе — жена по всяка вероятност с блестящи качества: мъжа й, офицер, е разстрелян пред очите й, самата тя е заточена на Соловки, но съумява да издействува да я върнат и да открие близо до Лубянка салон, който видните дейци на този Дом обичат да посещават. (Отново е прибрана едва през 1937 г. заедно със своите ягодински клиенти.)

Звучи смешно, но по някаква нелепа традиция Политическият Червен кръст от старата Русия продължава да съществува. Той има три филиала: Московски (Е. Пешкова), Харковски (Сандомирска) и Петроградски. Московският се държи прилично — и до 1937 г. не е разтурен. Но Петербургският (стария народник Шевцов, куцият Гартман, Кочеровски) се разпасва, бърка се в политическите работи, търси подкрепата на старите шлицелбургци (на Новоруски — съучастник на Александър Улянов) и помага не само на социалистите, но и на каерите — контрареволюционерите. През 1926 г. е закрит и дейците му са заточени.

Годините си минават и неопресняваното се изличава непрекъснато от паметта ни. Извърналата се с лице към нас далечна 1927 г. се възприема като безгрижна охолна година на още неокастрения НЕП. А тя е напрегната, разтърсвана от вестникарски експлозии и е възприемана у нас, неуморно е възхвалявана като навечерието на войната за световна революция. На убийството на съветския пълномощен министър във Варшава, заляло цели колони в юнските вестници, Маяковски е посветил четири гръмовни стихотворения.

Но става засечка: Полша поднася извинения, убиецът на Войков[18], който е действал сам, е арестуван — как тогава и срещу кого да се изпълни призивът на поета:

Чрез труд,

                спойка

                        и твърдост,

на глутницата врата

                        прекърши!

С кого да се разправим, на кого да прекършим врата? Именно тук започва войсковият набор. Както винаги, при всички вълнения и напрежения, прибират бившите, прибират анархистите, есерите, меншевиките, а и просто интелигенцията. Наистина — кого да арестуват в градовете? Не работническата класа я! Но „околокадетската“ интелигенция е прочиствана и без това добре още от 1919 г. Така че не е ли вече време да се прочисти и интелигенцията, въобразила си, че е прогресивна? Да се прерови студентството. Тук и Маяковски е отново подръка:

За комсомола