Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.06.2014 17:01 - ЗА ЛИЧНОСТТА НА РЪКОВОДИТЕЛЯ
Автор: josarian Категория: Политика   
Прочетен: 893 Коментари: 0 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 image

Ужасната неинтелигентност на българските ръководители от всякакъв ранг доведе до злощастно копиране на съветски образци и въвеждане на несправедливостта като основен метод, до вулгарна ненаситност в личното. Есето е излъчено по Дойче веле през 70-те години на миналия век.

Не смятам, че бих преувеличил, ако кажа, че при съществуващата структура на обществения живот в България личността на ръководителя — държавен или партиен — има голямо и всестранно значение. Това следва от факта, че в негови ръце е съсредоточена голяма власт, че от него зависи не само дейността, която той ръководи, но и в най-голяма степен животът на хората, които са му подчинени. Естествено българският ръководител днес не може да се изявява вън от определената му партийна територия, ала в замяна на това вътре в нея той е извънредно силен. Въпреки официалните опити за колективизиране на ръководството, за споделяне на отговорностите и по този начин за демократизация — като отговор срещу злоупотребите на култа към личността — личността на отделния ръководител все още заема централното място, в много случаи той е главният герой, понякога и единственият. Много решения, действия, мероприятия се отъждествяват с името на определен ръководител. Както и много провали, неуспехи или бездействие също се свързват с този, който е ръководител. Един буржоазен обществен ръководител в истински демократична страна е силно ограничен в действията си поради зоркото внимание на опозицията, поради страха от вестникарски скандал, който би довел до промяна на резултата в изборите и до загуба на мястото му завинаги. В България този демократичен критик на ръководителя не съществува дотогава, докато той формално спазва разпорежданията на по-висшестоящите и умело поддържа връзките си в системата — не го грози никаква опасност дори ако направи големи грешки. Нещата стоят даже много по-просто. Ръководителят трябва да се съобразява единствено с интересите на партията, тоест с интересите на тези, които командуват партията. Комунистическите и марксическите принципи са валидни само дотолкова, доколкото съответствуват на позицията на най-силния на деня. Може да се каже, че обикновеният ръководител у нас всъщност е посредникът между висшето ръководство и масата, което много пъти го поставя в твърде неизгодното положение да бъде притискан и от двете страни. Никак не са редки явленията, когато средният ръководител е изкупителната жертва във вечния конфликт висше ръководство — маса. Щом едно неправилно решение на тези „отгоре“ се провали, вината за това се стоварва върху средния ръководител, който обикновено разполага с два пътя: единият е да приеме приписваната му вина, да се покае за несъществуващи грешки, при което запазва благоволението на тези отгоре и бива преместван на подходяща длъжност, и другият — да се опълчи срещу тях и поиска тяхната отговорност, при което бива изхвърлен завинаги и отвсякъде. От всичко казано дотук става ясно огромното значение на ръководителя от всяко стъпало на йерархията. Не е погрешно, ако се каже, че системата наистина се олицетворява с ръководството. Дори има нещо вярно в твърдението, че и най-лошата система, попаднала в ръцете на умни и талантливи ръководители, ще даде добри резултати.

Образът на българския ръководител от всякаква величина от години насам е бил истинско табу за журналисти, писатели, художници. Това беше свещена територия, в която на простосмъртните не се разрешаваше да надникнат другояче освен чрез официалната галерия за бюстове и портрети. В продължение на тридесет години ние нямаме един-единствен репортаж как работи и живее известен български голям ръководител. Делничният живот и проблемите, пред които са изправени например членовете на Политбюро, е по-малко познат на широката публика, отколкото ни е известен животът на божествените обитатели на древния Олимп. Имитирайки добросъвестно живота на по-големите, средните и по-малките ръководители също се стараят да обградят себе си със стената на тайната, което може би е твърде полезно в комплицираните вътрешни борби за власт.

Затова с някаква изненада видях, че една от първите статии, трасиращи пътя към единадесетия конгрес на БКП, бе за авторитет и ръководство. В нея авторът Васил Вичев се опитва да заговори по тази изключително деликатна и болезнена тема — „авторитета на ръководителя“. Трябва да кажа, че не само темата на статията, но и нейното съдържание ме изненада. Човек може само да приветствува някои от основните идеи в нея, стига те да намерят отражение в обществения живот у нас. Главното в тези идеи според мен е заложено в признанието, че „в наши дни за ръководителя е трудно да бъде универсален, всекомпетентен авторитет по простата причина, че той не може да бъде специалист във всички области на човешкото знание и дейност“. Всеки у нас ще се съгласи, че неграмотната универсалност на някои от първите ръководители у нас, обявили се за всезнайковци, струваше и струва огромни загуби от материален и морален характер. Неведнъж сме били свидетели, когато висш партиен ръководител, чието музикално образование се бе изчерпало с върбовата свирка, дръзваше да изказва компетентни мнения по най-сложни музикални композиции. Колко пъти ръководител, който бе играл на читалищната селска сцена, се смяташе за абсолютно подготвен да преценява българската драматургия. Светът би умрял от смях, ако чуеше някои наши ръководители, които едновременно проявяваха компетентност по износ на домати, балетно изкуство, астрономия и криминалистика. Не върви ли и до ден днешен във всички сфери на българската обществена дейност цитатът „както каза другарят…“. И никой не дръзваше да каже, че другарят просто не знае и не разбира какво говори и че най-доброто в този случай е да не се бърка там, където не му е мястото. Така че чудесно е, че Вичев поставя въпроса за компетентността на ръководителя.

Много интересно е разграничаването, което той прави между авторитет и авторитарност. Ние познаваме добре и едното, и другото. И тук, струва ми се, започват моите различия с автора на статията. В своите анализи за авторитета той все пак е отишъл до прага, без да посмее да навлезе в територията на проблема. Декларацията, че авторитет предполага правилни другарски отношения между ръководител и колектив, не значи нищо, когато не са анализирани неправилните или недругарските отношения, които очевидно авторът има предвид. Вичев отбягва твърде важния въпрос за властта на ръководителя и отговорността, която той носи за своята власт. Всекиму е известно, че в комунистическия свят властта има същата корумпираща сила, каквато имат парите в капиталистическия свят. И нещо повече — въздействието на властта е по-всеобемащо, по-силно и по-фатално от въздействието на парите. Ръководителят е орган на тази власт и тежко и горко на хората, ако този орган не е в изправност. Историята на „народната власт“ е пълна преди всичко със злоупотреби от страна на отделни пълновластни ръководители. Ако по някакви нормални граждански закони човек трябва да подведе въпросните граждани, аз се съмнявам дали от десетките хиляди апаратчици ще останат шепа невинни. Ужасната неинтелигентност на българските ръководители от всякакъв ранг доведе до злощастно копиране на съветски образци и въвеждане на несправедливостта като основен метод, до вулгарна ненаситност в личното облагодетелствуване и създаване на привилегиите като неотделим придатък от социалното положение на ръководителя. В сравнително нравствената атмосфера на буржоазна България настъпи внезапен прелом, предизвикан от появата на наистина зловещия образ на ръководителя. Когато Вичев говори за разстоянието между ръководител и ръководени, той забравя благоразумно, че това огромно разстояние у нас бе въведено от Георги Димитров и останалите съветски възпитаници. Цялата студена кремълска недостъпност бе пренесена в центъра на София, за да напомня на поколенията за истинските отношения между ръководител и народ. Георги Димитров бе този, който загради с железни тараби вилата на Ландау на спирка „Охрид“, той бе този, който въведе пердетата в лимузините, тежките охрани, ритуала на полубог, когото всички малки парвенюта копираха. От него тръгна тази мистериозна и безотчетна изолираност на Политбюро, съставено от хора, които едва ли имаха някаква връзка с българския народ. Когато говори за авторитета на ръководителя, Вичев не споменава колите на специалното снабдяване, които съществуват и до днес, не говори за купищата дребнобуржоазни предимства, които именно властта на един ръководител му осигурява, не говори за моралния облик на ръководителя, а само за техническите взаимоотношения ръководител – колектив. Цялата дребнобуржоазна алчност, която масово се развихри у нас в последните три петилетки, всъщност бе подкладена от примерите на високите ръководители от онова време. Не искам да влизам в подробности, които са прекалено добре известни на слушателите. Когато партията критикува за назначавания по чисто роднинска линия, обикновеният гражданин може само да се смее, защото примерите са ослепяващи. Мисля, че най-големи поражения на строителството на социализма у нас нанесе не някой друг, а изключително ниският и недостоен морален ръст на хората, които уж ръководеха това строителство. Вичев намеква, че ръководителят трябва да е скромен, а аз ще отбележа, че нескромността на ръководителя погреба моралните скрупули на хората. Съмнявам се дали мнозина от архикапиталистите на света — като Форд, Морган или Рокфелер — си позволяват материалната и моралната нескромност на вчерашните български селски потомци. В сравнение с тях Борис III е твърде беден и скромен цар.

Много пъти съм си мислил, че човек може да се съгласи с Маркс и Ленин във всяко отношение, докато не стигне до фаталния въпрос: „А човекът? А човешката слабост на човека?“ Нито Маркс, нито Ленин са си дали сметка за нея. Представете си само за момент, че всички тия ръководители бяха наистина образци за партията и народа, представете си ги без привилегиите им, без колите им, без огромното им родословие, накичено по привилегировани апартаменти, без любовниците им, без цялото им отношение на неинтелигентно пренебрежение към обикновения човек. Представете си ги с пълна отговорност за това, което вършат, без задкулисното размазвачество, без игрите „ти на мене, аз на тебе“, без безчестието да не признават никога никакви грешки. Можете ли да ми кажете името на един български ръководител, който е подал оставка поради съзнание, че не е годен да изпълнява работата, която му е възложена? Няма. Ето, това е темата за авторитета на ръководителя, а не формалното му поведение на бюрото.

Но аз не искам да звуча прекалено песимистично. В действителност имаше у нас хора, макар и твърде рядко, които се опитаха да се преборят с плебейската лакомия на властните си другари. Един първи секретар на окръжен комитет пращаше жена си на опашката заедно с всички други жени, което предизвика гняв у колегите му, членове на ЦК. Известни министри се опитваха при всеки повод да се откажат колите си и да се движат по-често между хората, други се опитваха да премахнат завесите и бариерите и това им донесе популярност и авторитет. После тази тенденция като че бе ликвидирана.

Вичев разглежда взаимоотношенията между ръководител и колектив и изтъква необходимостта от колективно мнение и решение. Никой не ще възрази, че това е наистина демократичен прийом. Но колко ръководители използуват колектива само за да им измие ръцете. „Решението е мое, а отговорността е колективна.“ Колко ръководители крият греховете си зад колектива? Напълно съгласен съм с Марксовото сравнение, че ръководителят е нещо като диригент на оркестър и че не е необходимо да може да свири на всички инструменти. Но сигурно е необходимо да бъде абсолютно музикален и да знае какво прави.

Ами нетърпимостта на масата ръководители, от горе до долу, към всякакъв вид критика? Ами опитите да се смаже тази критика? С чудесен идеализъм Вичев припомня мисълта на Стендал: „Можеш да се опираш само на това, което оказва съпротива.“ А истината у нас, поне доколкото аз я знам, е, че всеки ръководител се стреми да се огради с подмазвачи и ласкатели, които ще го славословят, ще го цитират и зад гърба му ще казват какъв голям простак бил.

В цялото досегашно развитие на нашата страна през последните 30 години всички процеси са били от горе на долу, тоест от ръководители към подчинени и изпълнители. И това обяснява, че ако нещата не са били както трябва, ако е имало големи грешки, провали, опущения и престъпления, изключителната вина за тях се пада на ръководителите. Нещо повече — постъпките на ръководителя по силата на отражението са се превърнали в постъпки на масите, моралът на ръководителите в морал на масите, критерият на ръководителите е станал критерий на множество хора.

И ако някой наистина иска нещата да се променят, промяната трябва да започне с ръководителите. Трябва да дойдат нови хора, с нови, чисти еталони за нравственост, авторитет и ръководство, които всички ние да се чувствуваме задължени да съблюдаваме.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга Анкета и сборникът с разкази Между деня и нощта. През следващата 1962 г., излиза Мъже, която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите Победителите на АяксПортретът на моя двойник и Жените на Варшава , с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман Покривът. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат Есета и Задочни репортажи за България. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
kultura.bg/web/%D0%B7%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D1%8A%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%8F/




Гласувай:
7



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: josarian
Категория: Политика
Прочетен: 3627034
Постинги: 1550
Коментари: 4966
Гласове: 4819
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031