Познатият Борисов се завърна. Драматични обрати, внезапни обръщания на аргументацията, редуване на привидно спокойствие и остра изнервеност, избягване на неудобни въпроси. Знаковото рязане на лентите също е пак на екрана, дори магистралите са отново тук. Сякаш нищо не се променило, само малко време е изтекло. Тази оценка може в крайна сметка да се окаже вярна, но има немалко неща в света около него, който вече не са същите и могат да направят неговото завръщане във властта по-различно от това, което познаваме.

Картината на управлението в края на 2014 година е доста по-различна от това, което завари Борисов през 2009-та. Мащабът на предизвикателствата пред него е по-голям и плашещ, публични системи са пред счупване, тежки финансова картина, свито поле за отлагания и маневриране. Справянето със сегашните трудности предполага и отварянето на ГЕРБ към експертиза извън нея, мобилизация на хора с най-различни способности да правят реформи и да направят следваща стъпка в развитието на страната. С други думи, връщането в изпълнителната власт на екипа, с който Борисов се оттегли не просто не е достатъчно, а и ще има обратен ефект от гледна точка на общественото мнение. Лимитът от намерени случайно министри е изчерпан и лидерът на най-подкрепяната партия ще сгреши драматично, ако се върне към този лежерен и несериозен подход на правене на ключови назначения и вземане на решения.

Предходното управление на ГЕРБ дойде в края на цяло десетилетие добър икономически растеж, период на интензивно нарастване на повечето показатели в Европа. За България годините между стабилизирането на страната от времето на ОДС и началото на глобалната криза през 2008 година са сред най-успешните, с висок темп на растеж, безпрецедентен бум на инвестиции и раздвижване на цялата икономика. Всичко това имаше своята инерция през първите години на управлението на Борисов , въпреки острия срив на „стария континент“. Страничният ефект на сериозните финансови буфери, които това десетилетие на растежа остави бе от изключителна полза за него. Те финансираха хаотичната му щедрост и нежеланието за сериозни реформи в лошо управляваните и неустойчиви публични системи. Този път обаче това удобство ще отсъства, а размера на поредното соц наследство тепърва ще се изяснява. 

По отношение на гражданското общество Борисов ще завари две важни промени. Едната е неговото израстване и укрепване, добре документирано през последната година. Склонността за протести е по-висока, организацията за такива по-плътна и работеща, толерантността към безобразия по-малка. Другата е по-голямото декодиране на собствената ни реалност. Обществото започва мъчително да си сглобява картината „кой кой е“ и започва повече да помни какво са правили миналото лято. Бутането на барбекюта няма да е достатъчно. Не просто обществото е по-готово и организирано за протести, а и споменът от февруарските вълнения на 2013-та със сигурност е останал в съзнанието на Борисов. В същото време неговият прочит не съвпада изцяло с този за събудилото се гражданство. Зимата на изминалата година си остава за него изцяло мащабен и внимателно сглобен метеж, добре финансиран и изпълнен. По тази причина при избухването на различни недоволства по време на задаващото се ново управление на ГЕРБ Борисов ще е раздвоен между този спомен и прочит и собствената му интуиция.

Има множество признаци за намаляване на външната толерантност към лошо управляваната България. Страната започва същински да се превръща във външна граница на западния свят и общата й неподготвеност за тази роля започва сериозно да дразни партньорите в ЕС и НАТО. Например, контрастът в нивата на подготвеност с останалите държави в подобна ситуация (Полша и Румъния) в НАТО е впечатляващ и не е случайно, че през последните години натискът за промени започва отново да се засилва. Не по-малко сериозни са последствията от мащабното разместване и нарастване на рисковете в резултат на неслучилата се „арабска пролет“. Енергийната политика на отминалата „тройна коалиция“ превърна България в де факто „черна дупка“ в европейската система, а изцяло новата ситуация в отношенията между ЕС и Русия прави това още по-трудно за приемане.

Достъпът до еврофондовете е един от най-важните и знакови елементи от политическата заявка на Борисов и без съмнение отново ще бъде такъв след поредното фиаско на БСП в това отношение. „На тях им ги спират, на нас ни ги пускат“ ще бъде отново лайтмотив в неговата реторика. Но и тук нещата няма да бъдат съвсем същите в сравнение с предишния мандат на ГЕРБ. Основната формула на сегашната финансова рамка е „пари срещу реформи“ и това вече създава проблеми на страната. Връщаният непрестанно проект на рамковия документ за фондовете за идните седем години илюстрира точно това и критиките в него са най-вече именно по линията, че не успяваме да защитим предвидените пари. Не сме в състояние да направим убедителни планове за промени и реформи, които след това да осъществим. Тази логика на фондовете тепърва ще се развива и от нея Борисов не може да избяга. Това пък поставя под съмнение и прави много по-труден известния му подход да бяга до последно от тежки реформи, за да не губи доверие и народна любов.

Харизмата на Борисов е поизтощена. Видимо намаля броя на хората, които искат и очакват от него да моделира света около тях. Илюзиите за неговото желание и способност да го направи също доста намаляха. Броят на феновете е вече по-малък за сметка на избирателите. Лошото управление на поредната „тройна“ коалиция и трагикомичното състояние на основния му опонент наливат повече  стабилност в неговите позиции, от когато и да било. Борисов е изправен пред нова ситуация, която интуицията му вече долавя. Той помни добре най-важния урок от неговия университет на живота: или се адаптираш или слизаш от сцената.

Текстът е публикуван и на webcafe.bg
reduta.bg/v2/article/%D0%B1%D0%B1-20