Обама направи тези дни едно странно за един американски президент признание. Оказва се, че САЩ едва ли не съвсем не са очаквали събитията в Близкия изток да се развият по вече известния начин и че сега просто трябва да готвят нови планове какво трябва да правят по-нататък.

         Нека погледнем малко по-назад. И да уточним самия факт, че не Асад и неговия режим са толкова причината за тази безпощадна гражданска война, която раздира Сирия. В района има режими много по-реакционни, много по-антисъвременни, много по-противоречащи на американския начин на живот, който САЩ се опитват да натрапят над целия свят, в съответствие със своята еднополюсна доктрина. Истинската причина е присъствието на руския флот в сирийското пристанище Тартус – единствената точка в средиземноморския басейн, в която Русия все още присъства след разпада на СССР.  Това руско присъствие определено пречи на САЩ да станат безпрекословен и единствен изпълнител на съдбините в арабския свят и налагане в него на своята воля. В това отношение безспорен съюзник на Москва в региона е вече почти единствено Сирия.

Колкото и президентът Обама да се старае да покаже, че  е различен от своите предшественици, той, ще или не ще, е продължител на тяхната настъпателна линия.

Нека тук споменем Афганистан, където американската военна намеса не само че не успокои обстановката, а доведе до нови кръвопролития, поставили съответните проамерикански правителства в състояние на политическа безизходица и до ръст на влиянието на местните ислямисти, които излязоха от рамките на тази държава и именно от нея започна разпространението на идеите им из арабско-ислямския свят. А тези ислямисти се появиха с непосредствената американска подкрепа като основна местна сила за противопоставяне на съветското присъствие в тази страна.

Съвременен Ирак е на прага на разцепление на три държави както по религиозен – сунити и шиити, така и по национален признак – араби и кюрди.

 До преди няколко години водеща сила в избора на политическа ориентация на страната бяха сунитите, рядко шиити се добираха до министерски постове, тази част от населението бе смятана за хора от втора категория. Влизането на американците обърна политическите везни. Практически властта бе дадена на шиитите, което предизвика открита сунитска съпротива. Голяма част от военните командири бяха привърженици на обесения по американско внушение Саддам Хюсеин. (За сведение на читателите основния съдия на процеса срещу него също отдавна е ликвидиран). Заедно с него бе разформирована и 400-хилядната иракска армия, командвана от хиляди верни на бившия безспорен лидер офицери. Изведнъж тези хора се оказаха безработни, при това те бяха подчертано антиамериканци, тъй като върху САЩ падна основната вина за бедственото им положение. Много малка част бяха ангажирани в новата иракска армия, която няма нито опит, нито кадри, за да бъде равностоен противовес на местната опозиция, а в нея връх взеха крайните ислямисти, наричани джихадисти. Не намирайки изход от безработицата и тежкото си икономическо положение, естествено бе именно тези хора, изхождайки от техния начин на мислене,  да  потърсят подкрепа у Аллах и, попълвайки редовете на антиалмериканската ислямистка опозиция, да се окажат в плен на крайните идеи на джихадистите. В северозападен Ирак се разрази вълната на хаоса, но възникна и т.нар. Ислямска държава.

Въпросът за кюрдите е тема за отделна подробна разработка.

Идеологията на тези ислямистки управници излиза далече извън рамките на традиционния ислям. Както споменава видния познавач на ислямската религия проф. Цветан Теофанов „ислямът, от началото на неговото възникване до днес в класическите си постановки и на практика строго се придържа към принципа за верска търпимост и отхвърля всяка агресия, която не е породена от агресия. Освен че подчертава общия корен на религиите и почита предходниците на Мохамед (Мухаммад) в пророчеството, вкл. Христос, ислямът призовава към обич и мирно съжителство между хората, към грижа за децата и родителите, за немощните, сираците, вдовиците, клетниците." 

След фактическото американско фиаско в Афганистан и Ирак, дойде редът на страните от „арабската пролет”. Обаче мечтата да се насади и там демокрация от американски образец с помощта на вътрешни сили, претърпя фактически провал.

В Тунис по „демократичен” път, с участието на неорганизираната тълпа бе установен продажен режим, който просто смени едни мошеници с други, но тези, новите, са с подсилено влияние на крайния ислямизъм, който замени предишните формално светски, фактически открито диктаторски  режими на Бургиба и Бен Али. Зачестиха атентатите срещу политически лидери на една или друга групировка и сблъсъците между техни привърженици, водещи също до убийства. Това в значителна степен дестабилизира обстановката в страната.

В Египет в „демократични” избори победиха „мюсюлманските братя”, доскоро забранявани от всички дотогавашни египетски правителства, а техните лидери лежаха по затворите или бяха просто ликвидирани, но когато те се опитаха да въведат ислямистки режим, подобен на този в Судан, те набързо бяха пометени от поредния военен преврат, възглавяван от началника на Генералния щаб генерал Сиси, назначен само месеци преди това на тази длъжност от своя предшественик, шефа на Мюсюлманските братя Мохамед Морси.     Военнитеу смазаха със сила всяка съпротива на „улицата” и освободиха от отговорност бившия президент Мубарак, обвинявам именно в политичско и военно насилие. Сиси  не само въведе военен режим, подобен на този на Насър, като отново постави „братята” извън закона, но  тръгна на контакти с Русия  и се срещна с президента Путин, и то по време на апогея на украинската криза. И тук политическата обстановка е твърде далече от стабилността.

В Либия диктаторът Кадафи бе свален и убит по най-варварски начин от група главорези, на власт дойдоха фанатизирани ислямистки елементи, които за броени дни се превърнаха в съперничещи си на племенна основа групировки, всяка със своя „армия”, добре въоръжена от задръстените доскоро военни складове на Кадафи, в страната фактически днес няма власт и на мястото на силно централизираната, но процъфтяваща така или иначе до скоро икономика дойдоха политическия и икономически хаос и бандитизма.

В Йемен президентът Салех бе сменен, дори бе ранен в гражданските бунтове. Това го принуди да се изтегли в Саудитска арабия „на лечение”, а държавата се разкъса на традиционно враждуващи помежду си племена, твърде далечни от понятията за съвременна демокрация. 

Тук е поредната грешка на Обама. Макар и от мюсюлмански род, той не взе предвид факта, че фанатизмът на джихадистите се различава коренно от исляма като цяло, че тази религия, за разлика от други известни в Европа и Америка, е много по-близка до душата на обикновения човек, но че всеки, който се откаже от нея, е заплашен със смърт. Ако трябва да се търси все пак някакъв паралел с историята, той би могат да се сравни със средновековната испанска инквизиция, с папския фанатизъм, или с кладите на Борил в България срещу богомилите. Погрешният възглед на американските теоретици навремето бе оспорен само от Хънтингтън, който говореше за „война на цивилизациите”, но чиято може би основна грешка бе, че той използва термина „цивилизации” в множествено число, за разлика от Кенет Кларк, който го използва правилно в единствено число, не отчитайки факта, че човешката цивилизация е едно неделимо цяло, но че тя просто има различни лица и форми, произтичащи както от специфичните условия на развитие на всяко човешко същество или група от човешки същества, така и от субективния поглед на личността към реалната действителност. Това недооценяване в крайна сметка доведе до сегашната трагедия в Близкия изток, на която са жертва не една или две арабски или ислямски държави, а вероятно е в бъдеще те да станат повече.

Новата държавна формация, настанила се върху територии на Ирак и Сирия често нарича себе си „ислямски халифат”- по подобие на средновековните арабско-ислямски халифати, с претенции да се разпростре по всички територии, които са били части на тези халифати – северна Африка, Близкия и Среден изток, Средна Азия, Индонезия, Балканите, Испания.

В дадения случай реална е заплахата срещу самата Турция. Мегаломанските претенции на пантюркизма, проповядван под една или друга форма от сегашния турски премиер и доскорошен външен министър Давудоглу, които също претендират за практически същите територии, които „халифатът” смята за част от бъдещата си империя, но чието „овладяване” да бъде според премиера осъществявано предимно с икономически средства. Определена роля играе и умерения ислям на Ердоган, който също мечтае Турция да стане основна водеща сила в ислямския свят. Разбира се, бъдещето на Кюрдистан, което пряко засяга и Турция, ще се развива в рамките на възникналия конфликт.

Сирия остана единствената що-годе светска държава, която се опитваше не безуспешно да запази политическата си стабилност и относително нелошо развиваща се икономика, особено след откриването на значителни запаси от петрол и природен газ. При това тя имаше пълната подкрепа на Москва и Пекин в своето развитие. Разбира се, подобно на всички, без изключение, останали арабски, а и развиващи се африкански и азиатски държави, и тук бе установен от десетилетия един силно централизиран режим, който от определени вътрешни кръгове бе оценяван като диктаторски, при това проруски.

Не останаха в тайна опитите на Турция отначало да се сближи с режима на Башар Асад и да повлияе лично върху него чрез преки контакти с турския премиер Ердоган, сега вече президент, стараейки се да запази  южните си граници, твърде неспокойни и фактически неохраняеми поради вълненията в четирите части на разцепения между Турция, Иран, Иран и Сирия Кюрдистан. (Нека напомним също, че в официалните сирийски карти и днес областта Искендерун, присъединена от Франция през 1938 г. към Турция като бакшиш за чужда сметка и отплата за турския неутралитет през настъпващата Втора световна война, е отбелязана като част от Сирия).

Иракските джихадисти намериха общ език със сирийската  военизирана организация „Ан-Нусра”, смятаща себе си за продължител на „Ал-Каида” върху базата на ислямизма и борбата с шиитите в Ирак, които вече играеха водеща роля в иракското правителство.  Практически двете сили действаха поотделно и в двете държави, но в крайна сметка, въпреки противоречията и претенциите на всяка от тях, те обединиха усилията си, насочвайки ги паралелно срещу режимите в Багдад и Дамаск.

Тази тенденция бе използвана от САЩ и под техния неприкрит натиск над  ЕС,  особено над Турция, да се нанесе удар върху режима на Асад и руско-китайското влияние в региона. Но сирийският режим се оказа твърде костелив орех. Претърпяха провал опитите на рехавата сирийска опозиция да се обедини, включително във военен план, с помощта на НАТО и особено лично от твърде неудачния и политически късоглед български външен министър Младенов, изпълняващ безкритично задокеанските „напътствия”. Тази опозиция, въпреки първоначалните си частични успехи чрез атентати и бързи прегрупирвания, терористични актове и удари предимно по граждански обекти в различни части на страната, се разцепи на няколко враждуващи помежду си крила, всяко с претенциите да бъде единствен неин представител.

Същевременно с прякото съдействие на Турция и на иракските джихадисти в северна Сирия нахлуха въоръжени ислямистски банди от най-различен произход, повечето от които вече бяха придобили опит от въоръжената си борба в Афганистан, Пакистан, Ирак, Либия, Алжир, Катар, Египет, Ирак и др., както и опитни бойци от някои европейски държави – Великобритания, Франция и други ислямизирани по неизвестни начини и с неизвестни средства европейци. Естествен бе сблъсъкът им със сирийската опозиция, известна с по-умерените си възгледи и стремежа й да се запази светската държава, но без фамилията Асад. Това доведе до ликвидиране на редица нейни лидери, за което и нашата, и чуждата пропаганда мълчат.

Тук Обама допусна нова нова грешка. Американската подкрепа за сирийската опозиция, независимо от нейната „оцветеност”, се обърна срещу самата Америка, а и срещу подкрепата на ЕС. Докато Асад се съгласяваше на всички искания с цел да не се допусне пряко американско настъпление срещу Сирия, вкл. чрез унищожаване на запасите от сирийско химическо оръжие, постепенно надделяващата ислямистка опозиция се оказа основен противник не само на режима в Дамаск или на Турция, но и на САЩ. Известно време сякаш Вашингтон бе забравил, че именно тези хора нанесоха страшния си удар срещу Търговския център н Ню Йорк и бяха автори на редица терористични антиамерикански действия в различни части на света, че именно „Ан-Нусра” доброволно се подчини на сегашния лидер на „Ал-Каида” Айман аз-Зауахири. Във Вашингтон се надяваха, че новата добре обучена и добре платена „опозиция” много скоро ще свали режима на Асад, дори без американска намеса. Може би именно по тази причина във Вашингтон се въздържбха от планирания пряк военен въздушен удар срещу Сирия – там разчитаха да вадят кестените от огъня с чужди ръце. Възможно е и друго предположение. САЩ се надяваха, че обединената опозиция ще има сили да сломи режима на Асад и ще скъса отношенията с Русия, но след това ще бъде толкова изтощена, че американците щяха да влязат без бой и излишни жертви като умиротворители на тази злочеста земя.

Събитията изпревариха изпълнението на тези сценарии, които в основата си се оказаха погрешни. „Местната” опозиция се оказа несравнимо по-слаба както от режима, така и от „другата”, „вносната” опозиция - джихадистите, която благодарение    на турската подкрепа, се стабилизира в северна Сирия и дори обяви сирийския град Ракка и иракския Мосул за свои столици. Тази подкрепа също не беше безкористна, но Турция определено надцени собствените си сили и влияние над тази опозиция в северна Сирия. Проблемът се усложни от огромните тълпи от сирийски бежанци, бягащи от военните действия и джихадисткия терор и нахлуващи неорганизирано в Турция. Опитът на Анкара да прехвърли част от тях към България през фактически отворената й граница и чрез нея към Европа, като цяло, остана твърде несполучлив.

Новата практика на ислямистите за кърваво насилствено ислямизиране на подчинените им територии просто съвпада с някои крайни действия на османските ислямисти при покоряването на балканските земи. На кървави бани са подложени шиитите, йезидите, асирийците (айсорите) и християните от различни секти в Ирак, алауитите, християните и друзите в Сирия и всички, включително сунити, които не възприемат крайните и дълбоко погрешни религиозни възгледи, дори от гледна точка на вярващите мюсюлмани, на джихадистите. Избиват цели мирни села защото са от други немюсюлмански религии и от други несунитски секти. Многолики банди с маски на лицата избиват стотици, а може би и хиляди мирни граждани на двете държави, включително жени и деца. Навремето, когато паднаха в буквалния смисъл на думата главите на двамата невинни български шофьори в Ирак, никой, включително в официална България,  не обърна на това необходимото внимание.

Пред заплахата от падане на режима в Ирак и установяване на власт на джихадистите САЩ се принудиха да използват авиация, за да нанесат удар по позициите им. Обама при това се ограничи само с въздушни операции, които се оказаха недостатъчни. Трябваше джихадистите да посегнат на американски журналисти и да покажат с документални записи как хвърчат глави в най-реалния смисъл на думата, за да се разбере, че става въпрос не  за чисто пропагандни изяви, а за действителни криминални убийства   с участието  на европейски главорези, които с варварството си не падат по-долу от арабските бандити, провъзгласили себе си за единствени тълкуватели на исляма.

Следващата грешка, която допуска Обама е продължаването на дълбоко вече нелогичната политическа линия по отношение на Сирия. Може той да е противник на режима на Асад, но не може да остава сляп пред много по-голямата опасност, каквато представляват за Европа и дори за САЩ, джихадистите. Забравят се принципите на гениалния дипломатически стратег Чърчил, който правилно разбра, че хитлеристка Германия е враг много по-опасен от болшевишката диктатура в Съветския съюз и тръгна на съюз със своя доскорошен основен идеологически противник Сталин за изкореняване на тази опасност – нещо, което впоследствие не му попречи да стане родоначалник на „студената война”. В момента обективно САЩ и Сирия се сблъскват с един и същ противник и Обама, вместо да намери, макар и за сега временно, общ език  с Дамаск за противопоставяне на общата опасност, оставя Асад отново без подкрепа, каквато светът би приел като нещо напълно естествено. Нещо повече – зад тази погрешна линия той влачи и фактически подчинения му Европейски съюз в лицето преди всичко на Франция и Англия, но също и на страни като Германия и, разбира се, послушния сателит България. А победа над надвисналата опасност е възможна само при преодоляването на идеите на „халифата” не само в Ирак, където САЩ пряко участват във военните действия, но и в Сирия, където отново всичко е стоварено върху гърба на изтощения от гражданската война сирийски режим. Такава политическа линия дава възможност на джихадистите да маневрират между двете части на своята „държава” и да се укрепват за по-нататъшни битки чрез базите си в северна Сирия.

Обстановката обаче показва, че само с въздушни удари „халифатът” не може да бъде сломен, че трябват и сухопътни действия, които вече не са по силите както на иракската, така и на сирийската армии.

На 11 септември, в деня на 13-годишнината на терористичните удари срещу САЩ, Обама изложи новата си програма за ликвидиране на проблема. Но и в нея – практически нищо ново! Отново – същите пропуски, същите грешки, същото политическо недоглеждане. Изглежда във Вашингтон предполагат, че в Близкия изток ще се  води една безкрайна война, където всеки ще бъде срещу всеки и от която ще имат полза единствено американските оръжейни монополи, които ще извличат от нея баснословни печалби.

Но това е вече тема за друг анализ. Все пак си позволяваме мнение, че ще бъде по-добре Обама да си смени съветниците по Близкия изток с цел да получава информация не каквато му харесва, а обективна и точна, и да взема  в крайна сметка правилни политически и военни решения.

Киряк Цонев,

дипломат, арабист
frognews.bg/news_76648/Novite-greshki-na-Obama-v-arabskiia-sviat/