Постинг
10.09.2016 07:38 -
ЧОРБАТА НА ДРУГАРЯ ЖИВКОВ
Автор: josarian
Категория: Политика
Прочетен: 1154 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 10.09.2016 07:42
Прочетен: 1154 Коментари: 0 Гласове:
8
Последна промяна: 10.09.2016 07:42
Пътувах с кола от София за Търново. Беше много хубав пролетен ден с чести превалявания и ослепително слънце. Спрях да обядвам в Ботевград. На самия площад в центъра на града беше построен нов ресторант с големи витрини и скъпи пердета зад тях. Мисля, че ресторантът принадлежеше на градската търговия, а не на „Балкантурист“. Вътре нямаше почти никой и може би причината за това бяха цените — изискано високи. Имах намерение да хапна набързо и да продължа пътя си. Млада сервитьорка (никога не разбрах защо не келнерка) с приятно лице и твърде вежливи обноски ми подаде листа с менюто. Имаше някаква супа и агнешко печено. За секунда забравих едно от основните правила, когато човек отива в непознат ресторант, а именно никога да не си поръчва супа или чорба. Изглежда, че със супите и чорбите огромното мнозинство от българските готвачи бяха смъртно скарани. Но поръчката си беше поръчка и момичето ми донесе голяма чиния, препълнена с жълто-зеленикава гъста течност. По външен вид не изглеждаше лоша. Но когато сръбнах първата лъжица, разбрах веднага, че колкото и да бях гладен, не бих могъл да продължа. Чорбата имаше тежък, неприятен вкус на престояло ядене и в нея имаше толкова мазнина, колкото вероятно имаше в цял полкови казан. Поставих чорбата настрана и зачаках да дойде второто. Гледах снежнобелите покривки по масите, цялата твърде претенциозна атмосфера на ресторанта и си мислех: „Какво струва всичко това, като ти поднасят такава чорба.“
Момичето пристигна след малко и опули очи, като видя, че чорбата е останала почти недокосната.
— Извинете, другарю — внимателно попита тя, — не ви ли хареса?
— Както виждате.
— Ами защо? — явно тя беше много изненадана. От тона й чувствах, че тя беше очаквала тъкмо обратното — да чуе моя възторг от чорбата.
— Това не се яде! — казах аз без никакви заобикалки.
— Ама как може! — извика тя с пълно недоумение, като че изобщо не можеше да става и дума за некачествеността на това готварско произведение.
— Питайте готвача — отвърнах.
— Но, другарю — тя се дръпна на разстояние от мен, сякаш да ми внуши важността на онова, което щеше да ми каже, и гледайки ме с явен укор, произнесе: — Това е чорбата на другаря Живков! Той идва много често тук специално за тази чорба и ние много се гордеем с нея!
Не знаех какво да й кажа. Момичето съвсем искрено беше щастливо, че тази невъзможна течност пред мен беше любимото ядене на първия човек в България. Може би наистина тази чорба беше най-голямото събитие в нейния живот, в живота на ресторанта и дори в живота на Ботевград.
„Другарю — усмихна се тя с цялото си очарование, — защо не опитате още веднъж. Може би, докато сте пътували, устата ви да е поизсъхнала и сега, като вкусите втори път, ще си промените мнението. Казах ви, това е чорбата на другаря Живков и тук грешка няма!“
Трябва да призная, че доста се поколебах дали да взема да затворя очи и изгълтам проклетата чорба, горе-долу с онова чувство, с което като дете трябваше да преглъщам отвратителното рибено масло. Чувствах, че ако направя това, момичето щеше да бъде щастливо, защото би могло да продължи да живее с легендата за тази изключителна чорба, заради която те бяха удостоявани с такава висока чест.
„Опитайте, другарю, и ще видите!“ — почти се примоли тя.
Кимнах вероятно с израза на човек, който е решил да изпие горчивата чаша докрай. Приближих лъжицата отново до устата си, но този път моите инстинкти се оказаха по-силни от мен. Проклетата ми уста се събра и сякаш се барикадира отвътре, за да не допусне чорбата на другаря Живков.
„Не мога, другарко… — казах аз. — По-добре донесете ми печеното!“
Тя дори не помръдна. Гледаше ме с ням укор, като че току-що бях извършил най-долна подлост и тя нямаше сили да изрази разочарованието си от мен.
„Вижте, другарко… — опитах се да смекча положението. — Различни хора, различни вкусове… един обича едно, друг обича друго… нали знаете, не може да се угоди на всекиго…“
Момичето поклати отрицателно глава и глухо повтори: „Но това е чорбата на другаря Живков!“ Заминах да обядвам в Ловеч.
Момичето пристигна след малко и опули очи, като видя, че чорбата е останала почти недокосната.
— Извинете, другарю — внимателно попита тя, — не ви ли хареса?
— Както виждате.
— Ами защо? — явно тя беше много изненадана. От тона й чувствах, че тя беше очаквала тъкмо обратното — да чуе моя възторг от чорбата.
— Това не се яде! — казах аз без никакви заобикалки.
— Ама как може! — извика тя с пълно недоумение, като че изобщо не можеше да става и дума за некачествеността на това готварско произведение.
— Питайте готвача — отвърнах.
— Но, другарю — тя се дръпна на разстояние от мен, сякаш да ми внуши важността на онова, което щеше да ми каже, и гледайки ме с явен укор, произнесе: — Това е чорбата на другаря Живков! Той идва много често тук специално за тази чорба и ние много се гордеем с нея!
Не знаех какво да й кажа. Момичето съвсем искрено беше щастливо, че тази невъзможна течност пред мен беше любимото ядене на първия човек в България. Може би наистина тази чорба беше най-голямото събитие в нейния живот, в живота на ресторанта и дори в живота на Ботевград.
„Другарю — усмихна се тя с цялото си очарование, — защо не опитате още веднъж. Може би, докато сте пътували, устата ви да е поизсъхнала и сега, като вкусите втори път, ще си промените мнението. Казах ви, това е чорбата на другаря Живков и тук грешка няма!“
Трябва да призная, че доста се поколебах дали да взема да затворя очи и изгълтам проклетата чорба, горе-долу с онова чувство, с което като дете трябваше да преглъщам отвратителното рибено масло. Чувствах, че ако направя това, момичето щеше да бъде щастливо, защото би могло да продължи да живее с легендата за тази изключителна чорба, заради която те бяха удостоявани с такава висока чест.
„Опитайте, другарю, и ще видите!“ — почти се примоли тя.
Кимнах вероятно с израза на човек, който е решил да изпие горчивата чаша докрай. Приближих лъжицата отново до устата си, но този път моите инстинкти се оказаха по-силни от мен. Проклетата ми уста се събра и сякаш се барикадира отвътре, за да не допусне чорбата на другаря Живков.
„Не мога, другарко… — казах аз. — По-добре донесете ми печеното!“
Тя дори не помръдна. Гледаше ме с ням укор, като че току-що бях извършил най-долна подлост и тя нямаше сили да изрази разочарованието си от мен.
„Вижте, другарко… — опитах се да смекча положението. — Различни хора, различни вкусове… един обича едно, друг обича друго… нали знаете, не може да се угоди на всекиго…“
Момичето поклати отрицателно глава и глухо повтори: „Но това е чорбата на другаря Живков!“ Заминах да обядвам в Ловеч.
Тагове:
Нашата и тяхната България
Бай Булгар Комуняков и Дядо Иванъ срещу ...
Табуто на Живковото управление: Вътрешни...
Бай Булгар Комуняков и Дядо Иванъ срещу ...
Табуто на Живковото управление: Вътрешни...
Благодарности към моят мъж
Да забравим поговорката "не сакам н...
ТРАКИТЕ СА БЪЛГАРИ! инж. Емил Живков (Zi...
Да забравим поговорката "не сакам н...
ТРАКИТЕ СА БЪЛГАРИ! инж. Емил Живков (Zi...
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.