Върнах се назад в живота си и се сетих – ами това е учителката от детската ми градина!
Само там съм изпитвал сигурността, че с мен ще бъдат ласкави и мили и всичко ще бъде наред, ако слушкам и папкам. Лесна работа, колко му е!
Всъщност комунизмът се оказа неуспешен опит за превръщане на целия ни живот в детска градина. Комунистите, които твърдяха, че само те знаят и могат всичко, искаха от нас да слушкаме и ни обещаваха в замяна папкане.
Само че - въпреки слушкането ни, папкането свърши и те сами закриха детската градина. Изхвърлиха ни неподготвени за живота като малки деца. Някои се справиха, но други още не могат да разберат какво е станало, та повече от четвърт век не могат да дойдат на себе си и изпитват носталгия към някогашната фалирала детска градина.
И Корнелия не ни каза откъде ще дойде папкането, нито заедно с кого ще ни го осигури. Какво има толкова да се обяснява на малки деца?
Но за да ти харесва цял живот да си в детската градина, трябва да си бавноразвиващ се.
Нека тези млади хора, които са готови да се поддадат на сладките приказки на детската учителка Корнелия, да поразмислят – цял живот ли ще са деца?
Ако не искат да пораснат, дали не са “предизвикани в развитието си” – както сигурно сега е политкоректно да наричаме бавноразвиващите се.
Времето не може да се върне, а вдетиняването на зряла възраст е признак за психически отклонения.
Изслушах тази сутрин и интервюто с Бойко Борисов.
Човекът ни говореше не като директор на детска градина – на деца, а като държавник, управлявал съвременна държава - на зрели и умни хора.
Повече май няма смисъл да се приказва.
Изборът в неделя е между детската градина и университета на живота.
Кой за каквото е дорасъл.