Размисли на чешкия писател и драматург Карел Чапек (1890-1938 г.) „Защо не съм комунист” –  за нравствената същност на комунизма и за основанията, авторът да не приема неговата мрачност и неговия метод.

„Аз не принадлежа на никоя партия и моят спор с комунистите е дело не на убеждение, а на моята собствена съвест”, заявява именитият хуманист Чапек.

„Действително, щом сърцето ми е на страната на бедните, за какъв дявол не съм станал още комунист? Именно заради това, че съм на страната на бедните. Видях такава безгранична нужда, че всичко наоколо ми опротивя. Буржоазията, която не може или не иска да помогне, ми е чужда. Но също така чужд ми е и комунизмът, предлагащ вместо помощ знамето на революцията. Целта на комунизма е да властва, а не да спасява; на неговото знаме е изписан лозунгът на властта, а не на помощта. А гладните искат не да властват, а да се наситят.

Аз не мога да бъда комунист, защото комунистът не знае морала на помощта и съчувствието към страдащия. Защото той проповядва премахването на социалния порядък, а не на този ужасяващ безпорядък, какъвто се явява нищетата. Ако комунистът се съгласява да помогне на нещастните, то става само при едно условие: първо ние ще завземем властта, а после (възможно е) работата да опре и до вас. За съжаление, даже подобно условно обещание за помощ не е гарантирано с нищо. Дори да преобърнете обществото нагоре с краката, и тогава бедните ще отидат отново на дъното, като към тях ще се добавят и много други.

Най-удивителното и най-безчовечното в комунизма – това е с нищо несравнимата му мрачност. Климатът на комунизма е неприветлив и безчовечен. За него не съществува средна температура между буржоазния мраз и революционния пламък. На пролетария не е разрешено спокойно и с удоволствие да се отдаде на каквото и да е, отнема му се радостта от живота, не съществуват на света вкусни обяди или вечери, дори плесенясалата коричка на бедния или ненаситничеството на капиталистите. Няма любов – само господарски разврат или неуморно размножаване на пролетариите. Така пролетарият се заселва в чудовищно изкривен свят.

Накрая, съществува и проблемът с насилието. Порядъчният човек не може да поддържа тези, които заплашват, призовават към разстрели и обесване и разлагат обществото не с факта, че извършват социален преврат, а с това, че нарушават естествените и нормални нравствени закони. И ето, понякога ме обхваща ужас, че не мога да разбера комунистите. Съчувствам на идеала на комунизма, но не мога да разбера неговия метод.

Ако комунистите предполагат, че при известни обстоятелства да се бесят и разстрелват хора е толкова сериозна работа, колкото и да се давят дървеници, то аз не мога да разбера и много се страхувам, че така ние никога не бихме се договорили. Методът на комунизма – това е един мащабен опит да се създаде международно недоразумение. Това е опит да се разбие човечеството на отделни части, изобщо несвързани помежду си и които не се разбират една с друга. Това, което е добро за едната страна, просто не може да се окаже добро и за другата.

Пуснете срещу мен най-ортодоксалния комунист. Ако той не ме пречука на място, аз се надявам лично с него да се разбера по много въпроси, които разбира се, нямат никакво отношение към комунизма. Но комунизмът по принцип не допуска съгласие с другомислещи дори във всичко онова, което не го засяга. Вие ще намерите у комунистите почти нечовешка сила на убеждението по какъвто и да е дребен повод – и това не защото доводите им са достатъчно убедителни, просто те не обръщат внимание на възраженията.

Имам чувството, сякаш съм се изповядал. Аз не принадлежа на никоя партия и моят спор с комунистите е дело не на убеждение, а на моята собствена съвест. И ако се обърнем към съвестта си, а не към убежденията, то аз мисля, че взаимното разбиране не би се оказало невъзможно – нещо, което няма никак да е малко.”

Източник:  Slivendnesiutre.wordpress.com