Постинг
07.05.2016 10:45 -
Д-р Любомир Канов: „България страда от болестта сталинизъм”
Половин година преди да навърши Христовата възраст д-р Любомир Канов е арестуван (на 3 март) за „клеветническа контрареволюционна пропаганда и планирано бягство на Запад”. Арогантно следствие. Година и половина в Старозагорския затвор. Отново репресии... 1984 – психиатърът емигрира в Канада, после в САЩ, където сега е медицински директор на клиника в Лонг Айланд, близо до Ню Йорк. Откакто се помни, неистово е влюбен в литературата. Първата му книга е с разкази – „Човекът кукувица”, а втората, която е с новели – „Парейдолии”.
в. „Демокрация”, 6 октомври, 1996 г.
Съзиждали сте себе си сред огромната бащина библиотека – без ред и посока на четенето. Как от хаоса подредихте стройна философска система?
Има процес на отбор, на еволюция, на налучкване, на проби и грешки, но постепенно в годините изкристализира интерес към определен вид литература. Прочел съм изключително много ненужни книги, дори и романа „Път” на Стоян Ц. Даскалов – когато бях в четвърти клас, в една зима друго не можах да намеря. Широкият диапазон има своите предимства – хаосът съдържа в себе си елемент на постепенна дестилация на валидните, по-интересни и по-ценни неща. Умът взема от разнообразието това, което му е нужно, особено младият ум.
„Четенето на една книга е утопично занимание. – твърди Ортега-и-Гасет. – Наричам утопично всяко действие, чийто първоначален замисъл не може да бъде постигнат в хода на неговото изпълнение и трябва да се задоволи с приближения, противоречащи по същността си на заченалото ги намерение.” Нека избегнем утопичния момент в случая с „Парейдолии”.
Те са зрителни илюзии, които възникват във въображението и се стопяват, след като бъдат написани. Носят в себе си житейска логика и смисъл, отразяват моя субективен опит. Пътят, по който се заражда словесната парейдолия, е труден за обяснение, тя е спонтанна формация.
С героя Логофаго правите опит да представите „нещата не като привидност, а такива, каквито са в действителност”. Защо избрахте именно извънхронологичния Логофаго – като еманация на човешкото множествено същество?
Логофаго е логоядец, той изяжда логоса, т.е. думата, мисълта, науката... Във всички случаи е антитектично същество – неконвенционално, разрушава ординарната логика, за да построи нова, изцяло базирана на субективността; този бунт е срещу привидната разумност на света, който в двайсети век е абсурден.
Логофаго пробива ципата, която отделя преходното тук от отвъдното, „където нещата са винаги сегашни – светът изглежда като коридор”. А вие?
Навярно аз съм човек, който се опитва да извърви този коридор, без да се спъне. Моят коридор е ограничен от точката на моето раждане и единственото, което зная за него е, че той ще свърши. Забавното е, че има меандри и завои, които винаги ме изненадват. Макар и ограничен в рамките на своята тримерност, в този коридор има място за чудо и за удивление.
Станало ли е чудото или го очаквате?
Чудото е станало в момента, в който съм роден. Раждането на всеки човек е чудо. Тогава вселената спира. След това отново продължава.
Отричате хронологичността, поставяте събитията в Множественото време, а света – в кръгово движение. Правото на еволюция ли му отнемате, или му хвърляте някакво предизвикателство за размисъл?
Навярно второто. Но може би е погрешно, вторично и обективистично, като се отдалечавам от написаното, да се опитвам да го обяснявам. Обяснението на Логофаго и на отношението му към времето, към хронологията, към мистиката се съдържа в самия него и отговорите трябва да бъдат търсени в действията му. Общо взето обаче, има нещо нескромно и арогантно в стремежа на съвременната наука, в логиката да тълкуват света, да го разполагат в хронологични отсечки, в смислови съотношения, след като е очевидно, че той се движи срещу сили, които са извън възможността да бъдат аутопсирани и наистина разбрани.
Играете си с думите както пожелаете, прекроявате ги, преобразявате ги... и сте силно отговорен за тях. В процеса на творчество пренасяте ли се отвъд Вселената, където, както твърдите, връзките между думите се създават въз основа на идеите, а не на страстите?
Думите винаги много са ме интересували. Подозирам, че в тях има пластове, които отекват и звучат паралелно в конкретно смислово съдържание. Думите са свързани помежду си с извънсмислови връзки, с ритъм и с асоциации, за които ненапълно си даваме сметка или пък не разбираме изцяло. Също в тях има пряк смисъл, който трансцендира един език. Гуидо от новелата „Вселената според Гуидо” е търсач на абосолютно основния и първичен смисъл на нещата и на думите.
Защо няма слушатели?
Като напуска конвенционалното, той е обречен на пълна самота.
Вашето творчество има категоричен адрес: интелектуалеца. Как изглежда той?
Като мой приятел. Приятелите ми са се селектирали в годините по един основен признак: с тях е възможно да се мисли в диалог. Разказът е монолог, но когато пиша, аз несъзнателно разговарям с потенциалния читател, приятел и се стремя той да ме разбере.
Като онзи безименен, два пъти полудявал Хронист, с чието споменаване завършвате увода на книгата, нека пак кажем: „Всичко се случва постоянно и навсякъде, обаче ние сме тук и сега...” От гледна точка на психиатъра какво е тук и сега в България?
Очевидно е, тя боледува. Мисля, че са достатъчно политическите акушери, психиатрни и мислители, които се лутат в търсене на правилните диагноза и лечение. Струва ли си да обременявам читателите с още една диагноза?
Струва си.
България страда от болестта сталинизъм – тя е тежка, хронична, изразява се в тотализирано съзнание и в неспособност на човека да съществува като индивид. Бедата на политическата ситуация е във факта, че хората продължават да гласуват в стилистиката на сталинизирана държава, да дават своя вот за колективистични, утопични, обречени модели. Те са жертви на демагогия, която, като ги деформира, ги превръща в свой електорат. Оздравяването може да мине единствено по пътя на десталинизацията в съзнанието и на изтръгването на всякакви структурни, които генерират колективен сталинизъм в него.
Комунизмът е патология, диагноза, но преди терапията, анамнезата трябва да бъде ясна.
Анамнеза означава припомняне, тя налага процедура на възстановяване на историческите факти с безпощадна яснота, съпоставянето им и намиране на тяхната релевантност спрямо днешния момент. Пътят напред е невъзможен, ако с абсолютна строгост не бъде теглена чертата на равносметката – какво наистина е било?! Анамнезата изисква чувство за история, за истинност, тя е абсолютно условие за правилната диагноза. Комунизмът с неговата геноцидна жестокост не бива да бъде забравян, не бива да бъде оставен да се разтвори в обща, мъглява формула на някакво антифашистко движение, на някакъв опит за построяване на справедливо социалистическо общество и т.н. Анамнезата на комунизма е анамнеза на патология, която е взела повече жертви от всички войни, епидемии и жестокости преди него, повече и от фашизма.
Минали сте през ада – Старозагорския затвор, но въздържано говорите за него и като тон, и като разпростиране във видяното и в преживяното. Защо?
Не съм забравил. Не желая да забравям. Но има и респект към преживяното, който не позволява постоянно да се говори за дълбоко субективнен опит на страдание и унижение, защото се стига до девалвация на говора по този повод. Тонът на Шаламов в „Колимски разкази” е изключително сдържан, дистанциран. Наблюдавам хистерика на страданието и преувеличено оплаквателно намeрение. Не приемам излагането на сергия – за публично съчувствие.
В пресата, особено преди няколко години, имаше доста публикации за хора, които са преживели много по-големи ужасии от мен. Когато медийното пространство прекомерно се насити с истории за арести, затвори и побоища, интересът към този вид страдания спада. Вместо да популяризирам преживелиците си, за мен е значително по-важно без коментар да бъдат обнародвани протоколите от моите разпити в Държавна сигурност, така както са записани и изопачавани, а също и докладите на агентите, които се отнасят до арестуването ми, следенето с месеци преди това, магнетофонните записи на разговорите вкъщи... Предполагам, че документацията е доста обемиста.
Храните ли някаква надежда за подобен акт, като имаме предвид досегашните фалшификации?
Преди две-три години имах повече надежда. Не съм я загубил напълно, мисля, че все още може да бъдат открити някакви документи, следи. Естествено, не при комунистическо правителство, а в бъдеще.
Има ли българинът комплекс за малоценност?
Има, но той може би не е оправдан в степента, в която мнозина са склонни напълно да отрекат народа си, а по този начин и себе си. Има българско историческо злощастие. Има народопсихология, която е спицифична за българина, но тя не е непременно по-лоша от народопсихологията на други народи. След падането на Берлинската стена България не можа с воля и вътрешна сила да избере правилния път, а се остави да потъне в безизходна задръстеност. Не отричам геополитическата реалност, нито цинизма на сделките в края на Втората световна война, но човек трябва да се опитва да търси отговор на въпроса и на индивидуално равнище. Защото няма смисъл и всичко не може да бъде обяснявано с миналото и да се дефинира нацията и всеки поотделно като жертва на обстоятелствата, на историята, на геополитиката. Тези неща са непоправими.
Към какво водят мазохистични изживявания в национален мащаб – днес, в страната ни?
Към самодеструкция. Всеки, който се отдаде на добре описаната от Достоевски мазохистична радост от падането на самото дъно и на отказ от всякакъв опит да се изправи и да има достойнство, върви към морална деградация. Това не е прогноза, а по-скоро наблюдение – навсякъде по света човек може да бъде мазохист, но резултатът винаги е автодеструкция.
Интервю на Зоя Захариева-Цанкова, включено в сборника й „Щастлива емигрантска песен няма”
Какво всъщност се случва с американското...
платени, или просто...прости
АНТИЧНА ГЕРМАНИЯ БИЛА МНОГО БЕДНА СТРАНА...
платени, или просто...прости
АНТИЧНА ГЕРМАНИЯ БИЛА МНОГО БЕДНА СТРАНА...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене